Сламка

Кажи ми как света, за Бога, е узрял
във толкоз много фалш и кал?
Отговори ми тъй направо, отведнъж.
За миг се спри да бъдеж МЪЖ!

Къде забравиха се славните поети
с идеалистичните куплети?
Вярно, понякога превзети,
но правят го така да се усети....

Оглеждам се във панаир на суетата,
как всички чинно и почтенно заемат си местата
и чак се плаша, че и аз се виждам там
залята с кичове, сервилничене,СРАМ!

Някога по - друго гледах, знаеш....
Но преди завинаги да ме окаеш,
кажи ми как да бъда твърда?
Да махна чуждото, което се намърда?

Тука вътре във душата...
Което като спя се мята
и като пожелая нещо силно
ми казва: "не бързай, може пък да не е стилно".

Ха, стил ли! Стил няма в нашто поколение.
Всичко стилно "потъна във забвение".
Ето, да клишираме и критиката може.
Как до там се спуснах, Боже?!

Помня думите ти ясно:
да не свиквам, когато ми е тясно.
Кажи ми как тогава, мой порок,
да направя света малко по - широк?

Знам, че няма смисъл да те питам.
Но трябваше поне да се опитам,
за да избегна тази рамка
от фалш и кал...
хванах се за сламка.

Рими

Хайде, прегърни ме,
чувствам се ужасно.
С поглед излъжи ме,
всичко да е ясно.

Знам, че не е лесно.
Знам, че има време,
но всичкото чудесно
изгуби се във мене.

Хайде, тръгвай смело!
Тя те чака в Рая...
Леко и умело
аз ще те забравя.

Няма да те спирам.
Нека да повторя
искам да те имам,
но няма да съм втора!

Ела да си те гушна.
Чувстваш се ужасно...
Не, не съм послушна.
Знам си свойто място.

Малко страх усещам...
и във тебе има.
Пак ще те посрещам,
но без да има рима.

Студено ли ти е?

Започна да ми става студено. На фона на глоблното затопляне даже ми става гузно, че искам да съм на топличко. На теб студено ли ти е? Как се справяш? Аз се завивам с 6 одеяла, ама си е все същото. И книжка взех да чета, ама пак не помага. Предполагам, че всичко е от времето. Не можем да го контролираме, ако иска ще е топло, даже горещо. Ако не - ще изпукаме от студ и след няколко милиона години ще ни размразяват, чудейки се какъв странен биологичен вид сме. Мислиш ли, че може да се случи? Да умра от студ имам предвид. Или това е просто гласът на самосъжалението ми, който се опитва да ме замрази? Аз не съм сигурна. Понякога искам да умра. По - точно да заспя за много много време и като се събудя всичко да е ново. Цял новеничък нов нов свят. Няма значение какъв ще е климатът, важното е, че няма да е същото. Представяш ли си ей такъв живот без болка и без самота, без горещина и без студ? Да няма сълзи, да няма и смях. Ще бъде ужасен живот, нали? Сега като се замисля... нека да ми е студено, докато съм будна. Нали ми е топло, когато спя.

Защо не ми каза?

Не знаех, че ще е толкова трудно. Защо не ми каза? Знам, че не разбирах и не ти вярвах, но трябваше да ми кажеш. Спомням си когато ми разказваше за парите и тяхното място в живота. Колко ли глупава и наивна съм изглеждала в очите ти... В моя нереален свят с идеалистични идеи и мечти, в които няма място за криза, за страх и за провал... Защо не ми каза, че няма да се справя с отговорностите на зрелия човек, с бързото и еднообразно темпо на делника... Защо не ми каза, че времето не стига, че един живот не стига да изживееш себе си и да имаш поне една минутка да погледнеш към небето? Едва ли щях да ти повярвам, но да ми беше намекнал поне... Хубаво беше там в нашето безсмислие и ми липсва това чувство на увереност, което изпуснах, слизайки от трамвая. Искам да забравя настоящето, искам да заспя най - дълбокия сън, искам да имам сила да променя света. Защо не ми каза?

Защо?> защо защо защо ?! къде бъркам защо не разбирам .... защо никой не ме харесва, заради това което съм, без да иска да се променям, без да иска нищо... безрезервна любов...

Покана

Здравейте! Каня ви на чаша топло чайче в моето измерение, което е на една крачка от вас. Тук има всичко, от което човек се нуждае за да задоволи душевния си глад. Можете да намерите неизмеримо щастие и още по - неизмерима болка. Също така предлагам любов и омраза, доста повече от първото, но нека да не забравяме, че границата е тънка! За наистина садистчините посетители съм подготвила дълбоко отчаяние и естествено загуба на каквато и да била надежда. Те веднага се контрират от желязна воля и почти сполучливи опити за логика и рационалност. Черешката на моята торта е доста неясен прототип за спасяването на света, т.е. всяка част от него, най - вече хората. И ако след всичко това, душевният ви глад все още не е задоволен и се чувствате самотни дори и в своите чувства, и нищо, нищо, даже и непреодолимата амбиция на малко дете не помага.... значи сте в моето измерение. Заповядайте!

За ревността и родителите

Според мен ревността трябва да бъде причислена към седемте смъртни гряха. Нарежда се перфектно точно след гордостта. Като се замислиш всеки един провокира следващия. Похотливост, чревоугодничество, скъперничество, леност, гняв, завистничество, горделивост - след секс огладняваш, за да се наядеш хубаво трябват пари, ама някак те домързява от целия процес и се ядосваш на себе си, после се ядосваш и на другите, че са по - добри от теб, след което си казваш, че всъщност ти си по - добрия и започваш да ревнуваш всичко онова което си е твое и не го даваш на н - и - к - о - г - о! Тук вече някъде се поражда въпроса: ами родителите смъртен грях ли са и ако са от какво се пораждат? Страх ме е да се бъркам чак толкова надълбоко в работите на Оня горе или в случая на Оня долу, та за това въпроса си оставя висящ. (Ако някой има отговор скайп sasi_91. )
Това, което се вижда и се знае, и си е съвсем в рамките на извратената логика, е , че родителите ревнуват децата си. Глупава ревност, неоправдана ревност, която се процежда от паническия страх, че малкото бебче го няма и един ден ще порасне, ще се напие, ще забременее или забремени някого, ще избяга, ще се ожени, ще пристигат призовки от районното... Все неща, на които те не могат да попречат по никакъв начин, просто защото детето им не зависи вече от тях. Не ме разбирайте погрешно, мама и тати си ме издържат, става въпрос за неадекватната зависимост, която изчезва някъде към единайстата година. Когато вече искаш да излезеш сам, искаш да гледаш телевизия сам, искаш да спиш без плюшеното мече (при мен последната фаза, така и не дойде). Родителите се плашат адски много да не загубят детето, което си е тяхно, само тяхно, не става да е самостоятелно. До тук с оправдаването им. Опитвам се да проявявам разбиране, но това не променя факта, че тази ревност ме убива. Спира и задържа естествени пориви на еволюцията. Какво трябва да означава "виждате се прекалено често с това твое гадже" ? Защо пък да се прибирам по - рано, за да си кажем здрасти и отново да сме разделени от тухлената стена, един пред компютъра, друг пред телевизора? Защо майка да не уважи желанието на сина си да я запознае с приятелката си, само защото " не иска да се запознава с всяка" ? Просто някои неща не могат да се преглътнат. Засядат на гърлото и не помръдват, или се топят или растат. Надявам се с течение на времето да не се задуша, а да успея да си поема дълбоко въздух. Седем гряха са ми достатъчни. Точно ги овладях, не ми трябват други.

Студ

Бавно, вместо бързо,
леко, вместо силно,
тихо, вместо шумно,
страстно, а не грубо.

Стъпки, а не бяг.
Слънце, не луна.
Огън, а не сняг.
Желание, а не вълна.

И лудост или грях,
да съм нежна, а не груба.
Храброст, а не страх,
и щастие без заблуда.

И да искам, и да мога
да съм усмихнато красива.
И да лягам вечер в гроба,
не да сънувам, че съм жива.

оххх, изморих се, лелелелелелеле имам чувството че ще гръмна!!!!!!!!!ами да , ще се спукам, защото съм като огромен балон пълен с грижи и съвсем малко забавление, дори и да съм щастлива не мога да го усетя, защото трябва да мисля за 834729386239586 други неща!! а няма изгледи това скоро да свърши и ще се побъркам ;(;(;( и на моменти се задушавам обаче се сещам че и за това нямам време и не мога да си го позволя, защото имам някаква работа ЛКД ЙКФАХКЙСЗЦХА:ДКЙДАКСЛФХЛКСАфйса;л к;ЛКС лскдйлксжйхдс алксйф;лсакф 'сфксд;лгй КЛ;ДЙ ';АСЛКДФЛСЙКлЙкйаклйдакл лкфйсдклйфоевирв лкве
КФВЛЕФЙДСКЙ КЛДЙКСАкяшвпщяс;асл сдкаойдсфцнь. безразборното натискане по клавиатурата помага....

Едно такова непълноценно

Как искам да знам какво искам! Знам какво не искам, но това не е достатъчно, за да стопя топката в корема си. От мене лъха на страх и несигурност. Разочаровам се от себе си три пъти за последните 4 дни, което е прекалено много! Може би съм твърде самокритична, но някак това не ме успокоява особено. Мисълта ми е толкова несвързана, че и аз не се разбирам. Шибан пубертет, шибано сърце, мамка му на родителските забрани и най - вече на проклетата ми измъчваща (в повечето случаи ненужно) СЪВЕСТ! Поне знам, че има хора на които мога да кажа "Обичам те!" с цялото си сърце и душа, и като го направя ще ми стане едно такова топло.

ПРИЯТЕЛ Е ТОЗИ, КОЙТО ТИ ПОДАВА РЪКА И ДОКОСВА СЪРЦЕТО ТИ!
Струва си да мигнеш, заради самото мигване. И с отворени и със затворени очи да не е тъмно и да не ти е страшно...

Боли

И отново болката.Тази болка, която изригва от сърцето и се разпространява до всяко кътче на тялото, сякаш че се движи по кръвта. И сълзите потичат без да се усещаш, без да усещаш нищо около себе си. За пореден път се убеждавам, че болката е най - чистото и истинско чувство, което човек може да изпита. Любовта е егоистична. Обичаш, защото искаш да бъдеш обичан. Неподправена и благородна любов може да изпитва единствено Бог, ако го има. Щастието е измамно. То идва и си отива като дъжд през април и не си е само за теб. Все се намира с кого да го споделиш... Докато болката, ооо, тя е ЕДИНСТВЕНО ТВОЯ! Никой не може да ти я отнеме и никой не може да я изживее с теб. Времето спира и се започва.. изведнъж, все едно изригва вулкан... и после по кръвта... навсякъде в теб, около теб, вече няма друго пространство. Ти самият си болка. Ти си чист и истински и това боли. Защо не може да спре?

Брей. Отново безсъние. Не съм се чувствала така от две години. И за да е още по - достоверно чувството си припомних предишното лайно. Започвам да се чудя какво не ми е наред и цял живот ли ще избирам безсънието. Не искам нищо, не ми се прави нищо, не чувствам нищо. Все едно съм изтръпнала и правя всичко механично. Просто си спомням как беше преди, как можеше да бъде и как сега не е. И как винаги съм вярвала, че е възможен един единствен скок. Защо скочих само с единия крак и то в грешната посока? За да не мога пак да спя? Идея си нямам какво да правя!

Еволюция

Когато сутрин се събудиш
и ти е едно такова консеквентно,
мъничко поне не се ли чудиш
дали ще е завинаги или моментно?

Когато с микроскоп смаляваш
целия огромен свят,
мъничко поне не се ли отегчаваш,
че всичко има цвят на калиев перманганат?

Когато с ирония или сарказъм
гледаш на собствения си живот,
няма ли и мъничко боязън,
дали си роб или просто идиот?

А когато вечер късно
пак не можеш да заспиш,
мъничко поне не ти ли става ясно?
За разбиращите - по-голям бакшиш!

Последен миг

Отново се опита да отблъсне ръката му, но както и преди, сякаш го придърпа още повече към себе си. Мразеше това. Мразеше, че в негово присъствие се изгубва и мразеше страха, че повече няма да се намери. Винаги я бе карал да се чувства така. Може би това я привличаше. Той успя да открадне неприкосновеността й още в самото начало и без особени усилия. Появи се в живота й, за да я накара да повярва, че светът може да се усеща по различен начин, че един мъж може да се усеща по различен начин. Преди него не беше изпитвала съвършенството в простотата. Преди да познава ръцете му, кожата й не настръхваше от всяка капка вода, от всеки полъх на вятъра. Изострената чувствителност на тялото се прехвърли върху душата и ако преди слънчевият лъч, промъкващ се между прашните завеси, не и правеше впечатление, то сега предизвикваше необясним трепет и радост. Денят беше по–светъл, нощта – по–тъмна. Болката – по–истинска от всякога.

Пак го отблъсна. А не искаше. Боже Господи, как не искаше! Можеше просто да отстъпи назад, да избяга, но го блъскаше и удряше... докосваше. Обичаше той да я докосва. Обичаше да е в нея, да я изненадва с всяко негово движение. Обичаше да свършва в устата й – сладката въздишка на освобождението и задоволяването на онова грешно „Аз”, което всички притежаваме. Неговият вкус беше вкусът на живота. Дори сега, когато ядът и горчивината я изпълваха, тя не можеше да не отвърне на ласките му. Не очакваше да го види в безлюдната градина посред нощ. Още повече се изненада, когато без да каже нищо, я притисна към студената каменна стена на къщата и я целуна грубо, нахално, без да очаква отговор. Тя се опита да се съпротивлява, но той хвана ръцете й високо над главата и продължи с устни по врата й, докато не стигна до ухото и го захапа почти нежно. Тя изпусна тиха въздишка, не можейки да скрие тръпката, която премина по цялото й тяло. Усетил мълчаливата капитулация, той още по – настървено я обърна с гръб, като с една ръка държеше нейните, а с другата повдигна дългата лятна нощница. Започна да гали дупето й през тънкото бельо като с всяко движение позволяваше на пръстите си да се вмъкват под него. Тя не можа да сподави стона си, когато той разкъса бельото й и усети члена му да пулсира до кожата й. Не беше разбрала кога е успял да се освободи от собствените си дрехи, а и вече нямаше значение. Навлезе в нея бързо и рязко, предизвиквайки сладка болка. Остана така съвсем неподвижен, пулсиращ дълбоко в нея. Почувства се за кой ли път напълно завършена, сякаш нищо не и липсваше, сякаш истинското съвършенство беше тяхното удоволствие. Сълзи потекоха от очите й, когато си спомни, че това вече е забранено, че сама се отказа от него. Опита се да ги скрие, но той усети че нещо не е наред. Бавно излезе от нея и я обърна към себе си. Целуна я по челото, по очите, по устните... можеше да го прави цяла вечност. Тя се успокои и погледна с очакване, с надежда, с вяра, какавато не беше изпитвала от много време. Позволи му да смъкне копринената нощница и остана съвсем гола пред погледа му, който обещаваше много сбъднати грехове тази нощ, но я караше да се чувства невинна и чиста като малко дете. Обхвана с шепи гърдите й и мъчително бавно плъзна устни към зърното й. Близна го лекичко, колкото да го подразни, и тръгна към другото. Тялото й се изви като дъга, когато го засмука жадно и усети лекия натиск на зъбите му. Ръцете му стиснаха здраво дупето й, за да не може да мърда, и езикът му продължи своя път надолу по корема й. Спря само за да й даде малко време да свикне с ритъма на пръстите му в нея. Беше топла и влажна и плътта й мълчаливо го молеше за удовлетворение, молеше се за него. Без да престава двиежнието на пръстите си, езикът му стигна до сърцевината на нейното желание и започна да го ближе, ускорявайки темпото все повече и повече. Тя впи ръце в раменте му, за да посрещне бурната вълна на оргазма, и се притисна към него, докато и последната тръпка не премина. Завладяна от ленивото удоволствие, не разбра кога беше легнал на меката трева и я бе придърпал върху себе си. Погледна го със дълбоките си, още насълзени очи, и се спусна надолу, притискайки се към тялото му. Разбрал целта й, той хвана главата й и я насочи към възбудения си член. Тя го хвана и лекичко започна да го масажира,докато езикът й облизваше лъскавото връхче с проблясващи по него капчици. Засмука го, както той бе засмукал зърното й и прокара за последно устните си по цялата му дължина преди да го поеме. Тя изпита половината от неговата наслада, когато бе целия в устата й, твърд и пулсиращ, и когато сам определи ритъма на движението. Той изстена и сграбчи косата й за да я придърпа отново върху себе си. Проникна в нея, и разтвори дупето й за да може и него да погали, оставяйки я без дъх. Всеки тласък беше по – мощен и по – груб от предишния, тя прошепна името му задъхано и се надвеси над него, за да може езиците им да имитират същия ритъм, стар като света. Тя потрепна и се отдаде на единственото щастие, което и се струваше реално и истинско, защото не бе сама в него. Взрива на удоволствието я завладя и извика. Тялото на младият мъж се разтърси и той се изпразни в нея.

Сърцата им още биеха бързо, като едно. Тя се отпусна върху него и си пожела той да вярва, че това не е последният им миг любов.

Нещата се повтарят

Нещата се повтарят,
повтарям се и аз
и някак не забравям
възела във нас.

Нещата се повтарят,
а времето тече
и някак не долавям
цигулка на щурче.

Нещата се повтарят,
пак съм в твоя Ад
и някак се улавям
в безсмислен кръговрат.

Нещата се повтарят,
повтаряш се и ти
и нима това повтаряне
някак ще ни промени?

Сън за щастие

Възприятията за болка са най - силни. Когато усещам болка, светът се размива, губи очертания и спира да съществува. Съществувам само аз и болката. Ние сме едно. Една симбиоза, която изтощава докрай и не позволява на нищо друго да се докосне до мен. Знам, че съм жива, но това не е достатъчно. Не е достатъчно да имам пулс и да дишам, както само обичта никога не е достатъчна. Не чувам нищо, не виждам нищо, не знам нищо. Искам да заспя, а не спира да боли!

******** **?

Дааааммм... дай рибу рибу рибу, даййй рибу рибу рибу дайй... мяуу... Много прециклям, ама сериозно много и все не казвам, каквото искам да кажа, да не би после да има "ейй, много сбърках". Все си мълча и най - много сбърках, че си мълчах, защото сега не ме чуват като говоря. Искам да кажа толкова много неща, но отново ме е страх... оправдаят ли се страховете веднъж, после трудно се превъзмогват. Ама да говоря ли или да действам, или в случая е едно и също, и да мълча ли или да се скрия някъде, или пак е едно и също? Вече не мога и да спя, понеже сънувам кошмари и някак не намирам утеха в нищо. Дори самото нищо не може да ме успокои. Знам какво искам, но не знам как да си го поискам. От трън, та на глог. Айде обратно на стартовата линия, тоя път без падания и дано поне да финиширам.

Кошмари

Вече цяла седмица... и не престават. Естествено при кошмарите усещането за реалност е някак по - силно, от колкото при хубавите сънища. Току що една приятелка ми каза, че е по -добре веднъж да те заболи силно, отколкото дълго време по малко. Аз имам чувството, че всеки сън продължава години, а времето, когато съм будна е само няколко мига. Не знам дали се дължи на факта, че всички отново очакват прекалено много от мен ((или аз очаквам прекалено много от себе си)), че времето не стига за нищо, че страхът от мощен, неизбежен, всеобхватен провал ме завладява отново, или че той сънува бившата си приятелка, но сънят не стига, кошмарите продължават и ме хваща яд, че не ги помня всичките. Хубаво е единствено усещането като се събуждам, все едно някой ме е ощипал като по филмите и "о, да! било е само сън". Е, вече не ми харесва какво виждам и като си затворя очите.

Поглед назад - Тавански спомени

Сега ми е интересно като се връщам назад и си спомням за отминали чувства, случки и погледи. Интересно ми да е да следя промяната на виждането ми за живота и да откривам приликите и разликите. И светът не е същият... според мен е малко по - жесток. Нооо всичко тече, всичко се променя, само амбициите са си същите :D. Малко ретроспекция... По принцип свикнах да отбелязвам датите на всичко, което пиша. Само за първото не се знае къде точно в миналото се рее. Предполагам, че е някъде април - май 2006г. Когато открих в христоматията по литература "Тавански спомени" на Валери Петров.

ТАВАНСКИ СПОМЕНИ 2

(по Валери Петров)

Таванът прашен е и паяжините скъсани.

Стълбите проскърцват с нотката на джаз.

И ковчег от спомени, неотдавна търсени,

и комплект от чувства купени за нас.

Ето роклята червена,

ушита от съседката под вашия етаж.

Вместо с копчета, със цип снабдена,

да спести страха в дванайсетия час.

Ти дойде във полунощ в студентската ми стая

и решителност личеше в сините очи.

А, аз си мислех, че точно за това мечтая.

Млад човек - от де да знае, че греши?

Направих крачка, две, три, пет.

А ти на устните ми се предаде.

И съдбата прати мъничко късмет,

и пръсти разтреперани... и ципът заяде!

Ах, студента как се разтрепери!

Чак тогава осъзнах,

че твоето сърце моето намери

и не е нужен плач, но пак желаем грях.

Как ме спря една червена рокля?

Малко странно, но до днес не знам.

И вместо нея, аз исках да те стопля,

със дъжд от копчета, без глупав план.

Комплект от чувства на нощта продадени

напомнят тихо нотката на джаз.

Седни до мен. Циповете са създадени

да разкъсат паяжините в нас.

За стимула и още нещо... ( | част )

Битка

"Доведох Слънцето във Ада",

прошепна Дявола в ухото й.

"Но е разкъсано, кърви и страда,

измъчвам го с горещи спомени.

Сънува то, че топли хората

и лъч след лъч изпраща, но уви,

аз показвам му сълза в окото ти

и как ледът не се топи.

Как всяка капка Светлина

улавям аз във своя мрак,

и как само чиста болка и тъга

разяжда всеки сляп глупак.

Ела при мен и ще го пусна,

ела при мен и остани.

Ще те науча да си по изкусна

в своите така примамливи лъжи."

Погледна в Дявола лукаво,

за да скрие, че кърви.

Пое си въздух и отказа:

"Ха!Ти ли ще ме учиш на игри?

Ако поискам ще направя

нощта по - светла от деня,

и какво ще правиш ти тогава?

Ще ме накараш ли да спра?

Ами ако философски камък,

случайно аз изпусна на Земята,

нима ти няма да си жалък,

сам - самичък долу в Тъмнината?

Не ти си хитрият, а аз.

Аз владея твойте грехове.

Слънцето не е като нас,

то има достойнство и сърце..."

С човешки писъци проплака Дявола,

безсилен, но не напълно надхитрен...

Той знаеше, че все пак Слънцето

няма да изгрее един ден.

Залезът игриво се изкиска.

Подскочи и се скри в нощта.

Той бе свидетел без да иска

как Луната победи съвсем сама.

Химия на чувствата

Малко предистория...: Напълно случайно, абсолютно без да искаме, по стечение на обстоятелствата с Цурето попаднахме на състезание по сладкодумие. Какво да се прави - празник на школото, а извинителни бележки нещо почнаха да се намират все по - трудно в наши дни. Но за глобалните кризи друг път, сега малко химия на чувствата.

Как искам да почувствам твоя титър,

ще те отпипетирвам литър след литър.

Химичното ми равновесие ти обърка,

но с тази катализа много сбърка.

Чувствата не искат да се утаяват,

да се неутрализират не успяват.

Нормалността да изчисля не мога,

от пасивирането няма изгода.

Искам да накаля своята воля,

но ти изигра своята роля.

Ти променяш моето pH,

влюбена съм в тебе, еха-а!

Как искам да си спомня утре

Как искам да си спомня утре. Всеки от нас познава времето, защото ние сме се родили в него и то в нас, но никой не може да си го спомни изцяло. На моменти ми се струва, че ако не си спомня, ще се разпадна на милиони парченца от напрежение заради неизвестното, което всъщност ми е известно. Боли ме от мисълта, че човешкото съзнание страда от самото себе си, заради собствената си ограниченост и логичност. Логика, лишена от фината настройка на душата и изтъкана от циничност и егоизъм. А имам нужда да си спомня утре. Да знам, че той е там и го усещам със всяка капка дъжд, паднала между нас. Да знам, че не се събуждам сама и аромата на силното кафе е истински. Истински, а не фалшив като сигурността ми. Искам да си спомня утре и да чуя ударите на сърцето си.

Убийство

Залезът разкървави Луната.

Ах, дано я заболи!

С тихи стъпки по водата

крехки кости натроши.

Камата се заби в сърцето,

разкъсвайки горещия живот.

Но кого прониза острието?

Тялото или човешкия порок?

Кръвта изтри сълзите.

Разложената плът се потопи в пръстта.

Като тъжните цигулки на щурците,

които пак посрещнаха нощта.

Свободна ли съм?

Казват, че основният белег на свободата е правото на избор. Свободната воля да вземаш сам решения, свободната воля да тръгнеш по пътя, който искаш, свободата да избираш. Великата мисъл, която всички сме чували, че човек се ражда свободен, а цял живот е в окови някак не пасва дори на основите на демокрацията. Нито можеш да избереш къде да се родиш, кои да са родителите ти, дали да си момче или момиче... Всички тези основи на един жизнен път са даденост и ние не можем да ги променяме, не можем да ги избираме. Има един въпрос, задаван в повечето блудкави романтики (по които си падам), който не ми излиза от главата през последните дни. Можем ли да избираме в кого да се влюбим? Дали това не е от онези дадености извън предела на "магическите ни способности" ? И ако е така, това означава ли, че сме в оковите на собствените си чувства? Дълбоко в себе си, всеки знае, че всъщност любовта е една. (Твърдо вярвам в това.) Може да е бащата на децата ви, може да е ученическата любов, може да е медицинската сестра, която ви сменя катетъра 5 минути преди да умрете, но е една. Няма да използвам думата "предопределена" и "съдба", но усещането, че цял живот си чакал/чакаш нещо, ритъмът на сърцето ти, когато го откриеш, болката от загубата... едва ли е случайно.

Оковите... Цял живот са с нас. Където и да отидем, каквото и да направим... Човек е в оковите дори на собственото си сърце! И нищо, ама съвсем нищо, не може да ни спаси. Освен ако разбира се, нямате сърце...

"Миличко, после да не кажеш, че не излизаме никъде заедно"

Моля?! "Миличко, после да не кажеш, че не излизаме никъде заедно". Аз, че веднъж съм решила да отида на театър с приятелки (и го каня и него, уважаеми дами), той веднага да се направи на мъж и да извади едно такова огромно его, дето не знам как си го носи със себе си. От кога съм била планирала така нещата... да не съм го правела друг път... дразнело го... Всеки път, когато сме ходили на театър, той е решавал кога, къде, как, с кого и т.н. И говориме, между другото за много калпава организация на нещата. Не във всички случаи, но в повечето. Само защото има пенис между краката и естествено едно същество с пенис мисли "по - логично" от едно същество без такъв, на него му е позволено всичко и винаги той е прав. "Миличко, после да не кажеш, че не излизаме никъде заедно". Как да не го кажа, как? Всяка уважаваща себе си жена, не само би го казала, би го изкрещяла. От месеци не сме ходили някъде на обяд или вечеря (или просто на място с храна). Където обикновено може да се каже, че сме Излизали. На театър винаги той трябва да си доведе някого. Нали е загрижен за културата на света! За едно кино не можахме да се разбрем. Накрая естествено той се оказва болен, уважаеми дами. Но едва ли това ви изненадва. Може би е някаква реакция на организма. Като инстинкта за самосъхранение. Боже мой, естесвено, че ще кажа, че не излизаме никъде заедно! Мамка му, аз съм правила толкова компромиси, ходила съм с него при всичките му "ние владеем света" приятелки, а той: "Еее, защо сега на това. Има толкова по - хубави постановки. Миличко, после да не кажеш, че не излизаме никъде заедно". Не че не излизаме заедно. Той не ме води никъде! Толкова ли ще му е трудно, ако сме само двамата някъде... ако направи нещо специално за мен, а не за всички останали... Уважаеми дами, губя ли самоуважението си?

И...

И точно, когато си мислиш, че цялата дандания и напрежение са свършили и започваш отново да усещаш глад и студ, точно тогава разбираш, че всъщност нещата едва започват. И всеки продължава да напира и да се бори за собствената си "справедливост", да дава оценки на всичко и акъл на всички. И отново се водят безсмислени спорове, защото никой не чува какво казва другият, никой не търси грешката у себе си, а и да я потърси рядко я намира. И отново глупостта е израз на протест срещу "моята несправедливост", понякога прикрита зад общата. И не знам дали нещата някога ще се променят и дали ще се променят към по - лошо или към по добро. И иска ми се следващото "и" да е различно...

Buena noche, mi amor

6 дни поред, 6 sms-а с почти еднакъв текст. Защо по дяволите?! Не стана ли достатъчно ясно, че щом използвам нещо такова в сделка (с/у гъделичкане) явно имам нужда от внимание? Не искам аз да съм на последно място, след всички други приятели и приятелки. Не мога да приема той да ме приема като нещо, което винаги ще си стои на рафта и евентуално, от време на време, ако стане наложително, да го избърше от прахта. Не, не съм в цикъл и да, клише е, но вече не ме интересува. Той ме кара да се чувствам като клише. Но не се отказвам. Ако се откажа ще клиширам случая. Въпросът е: кога търпението ще се превърне в малодушие?

Несправедливо

Ех, да му се не знае, навсякъде около нас - НЕСПРАВЕДЛИВОСТ... Несправедливо е, че дебелото момиченце на опашката , което ме предреди, взе последните два сандвича. Несправедливо е, че се качи контрольор в автобуса, за който тичах през локва колкото Тихия океан. Несправедливо е, че така или иначе закъснях... с 5 минути. Несправедливо е, че часовникът на учителя по процеси и апарати е с 10 напред. Несправедливо е, че той е несправедлив. Несправедливо е, че си мълча пред несправедливостите. Несправедливо е, че идеята за "несправедливо" е "неуспех при опит за задоволяване на собствени нужди". Ех, да му се не знае, навсякъде около нас - НЕСПРАВЕДЛИВОСТ!

Искам ли да си отида?

Искам ли да си отида?

Нима не съм щастлива с тебе,

нима не моля неспиращото време да спре

когато си във мене?

Искам ли да си отида?

Дори и от студа да ме боли

и самият лед да прокърви, дори

и да те няма,

искам ли да си отида?

Искаш ли да си отида?

Да изречеш лъжа недообещана

и мене да ме няма,

дори и да ме има?

Обичам те и ще остана,

не ме пускай да си ида!