Казват, че основният белег на свободата е правото на избор. Свободната воля да вземаш сам решения, свободната воля да тръгнеш по пътя, който искаш, свободата да избираш. Великата мисъл, която всички сме чували, че човек се ражда свободен, а цял живот е в окови някак не пасва дори на основите на демокрацията. Нито можеш да избереш къде да се родиш, кои да са родителите ти, дали да си момче или момиче... Всички тези основи на един жизнен път са даденост и ние не можем да ги променяме, не можем да ги избираме. Има един въпрос, задаван в повечето блудкави романтики (по които си падам), който не ми излиза от главата през последните дни. Можем ли да избираме в кого да се влюбим? Дали това не е от онези дадености извън предела на "магическите ни способности" ? И ако е така, това означава ли, че сме в оковите на собствените си чувства? Дълбоко в себе си, всеки знае, че всъщност любовта е една. (Твърдо вярвам в това.) Може да е бащата на децата ви, може да е ученическата любов, може да е медицинската сестра, която ви сменя катетъра 5 минути преди да умрете, но е една. Няма да използвам думата "предопределена" и "съдба", но усещането, че цял живот си чакал/чакаш нещо, ритъмът на сърцето ти, когато го откриеш, болката от загубата... едва ли е случайно.
Оковите... Цял живот са с нас. Където и да отидем, каквото и да направим... Човек е в оковите дори на собственото си сърце! И нищо, ама съвсем нищо, не може да ни спаси. Освен ако разбира се, нямате сърце...
Няма коментари:
Публикуване на коментар