Свободна ли съм?

Казват, че основният белег на свободата е правото на избор. Свободната воля да вземаш сам решения, свободната воля да тръгнеш по пътя, който искаш, свободата да избираш. Великата мисъл, която всички сме чували, че човек се ражда свободен, а цял живот е в окови някак не пасва дори на основите на демокрацията. Нито можеш да избереш къде да се родиш, кои да са родителите ти, дали да си момче или момиче... Всички тези основи на един жизнен път са даденост и ние не можем да ги променяме, не можем да ги избираме. Има един въпрос, задаван в повечето блудкави романтики (по които си падам), който не ми излиза от главата през последните дни. Можем ли да избираме в кого да се влюбим? Дали това не е от онези дадености извън предела на "магическите ни способности" ? И ако е така, това означава ли, че сме в оковите на собствените си чувства? Дълбоко в себе си, всеки знае, че всъщност любовта е една. (Твърдо вярвам в това.) Може да е бащата на децата ви, може да е ученическата любов, може да е медицинската сестра, която ви сменя катетъра 5 минути преди да умрете, но е една. Няма да използвам думата "предопределена" и "съдба", но усещането, че цял живот си чакал/чакаш нещо, ритъмът на сърцето ти, когато го откриеш, болката от загубата... едва ли е случайно.

Оковите... Цял живот са с нас. Където и да отидем, каквото и да направим... Човек е в оковите дори на собственото си сърце! И нищо, ама съвсем нищо, не може да ни спаси. Освен ако разбира се, нямате сърце...

"Миличко, после да не кажеш, че не излизаме никъде заедно"

Моля?! "Миличко, после да не кажеш, че не излизаме никъде заедно". Аз, че веднъж съм решила да отида на театър с приятелки (и го каня и него, уважаеми дами), той веднага да се направи на мъж и да извади едно такова огромно его, дето не знам как си го носи със себе си. От кога съм била планирала така нещата... да не съм го правела друг път... дразнело го... Всеки път, когато сме ходили на театър, той е решавал кога, къде, как, с кого и т.н. И говориме, между другото за много калпава организация на нещата. Не във всички случаи, но в повечето. Само защото има пенис между краката и естествено едно същество с пенис мисли "по - логично" от едно същество без такъв, на него му е позволено всичко и винаги той е прав. "Миличко, после да не кажеш, че не излизаме никъде заедно". Как да не го кажа, как? Всяка уважаваща себе си жена, не само би го казала, би го изкрещяла. От месеци не сме ходили някъде на обяд или вечеря (или просто на място с храна). Където обикновено може да се каже, че сме Излизали. На театър винаги той трябва да си доведе някого. Нали е загрижен за културата на света! За едно кино не можахме да се разбрем. Накрая естествено той се оказва болен, уважаеми дами. Но едва ли това ви изненадва. Може би е някаква реакция на организма. Като инстинкта за самосъхранение. Боже мой, естесвено, че ще кажа, че не излизаме никъде заедно! Мамка му, аз съм правила толкова компромиси, ходила съм с него при всичките му "ние владеем света" приятелки, а той: "Еее, защо сега на това. Има толкова по - хубави постановки. Миличко, после да не кажеш, че не излизаме никъде заедно". Не че не излизаме заедно. Той не ме води никъде! Толкова ли ще му е трудно, ако сме само двамата някъде... ако направи нещо специално за мен, а не за всички останали... Уважаеми дами, губя ли самоуважението си?

И...

И точно, когато си мислиш, че цялата дандания и напрежение са свършили и започваш отново да усещаш глад и студ, точно тогава разбираш, че всъщност нещата едва започват. И всеки продължава да напира и да се бори за собствената си "справедливост", да дава оценки на всичко и акъл на всички. И отново се водят безсмислени спорове, защото никой не чува какво казва другият, никой не търси грешката у себе си, а и да я потърси рядко я намира. И отново глупостта е израз на протест срещу "моята несправедливост", понякога прикрита зад общата. И не знам дали нещата някога ще се променят и дали ще се променят към по - лошо или към по добро. И иска ми се следващото "и" да е различно...

Buena noche, mi amor

6 дни поред, 6 sms-а с почти еднакъв текст. Защо по дяволите?! Не стана ли достатъчно ясно, че щом използвам нещо такова в сделка (с/у гъделичкане) явно имам нужда от внимание? Не искам аз да съм на последно място, след всички други приятели и приятелки. Не мога да приема той да ме приема като нещо, което винаги ще си стои на рафта и евентуално, от време на време, ако стане наложително, да го избърше от прахта. Не, не съм в цикъл и да, клише е, но вече не ме интересува. Той ме кара да се чувствам като клише. Но не се отказвам. Ако се откажа ще клиширам случая. Въпросът е: кога търпението ще се превърне в малодушие?

Несправедливо

Ех, да му се не знае, навсякъде около нас - НЕСПРАВЕДЛИВОСТ... Несправедливо е, че дебелото момиченце на опашката , което ме предреди, взе последните два сандвича. Несправедливо е, че се качи контрольор в автобуса, за който тичах през локва колкото Тихия океан. Несправедливо е, че така или иначе закъснях... с 5 минути. Несправедливо е, че часовникът на учителя по процеси и апарати е с 10 напред. Несправедливо е, че той е несправедлив. Несправедливо е, че си мълча пред несправедливостите. Несправедливо е, че идеята за "несправедливо" е "неуспех при опит за задоволяване на собствени нужди". Ех, да му се не знае, навсякъде около нас - НЕСПРАВЕДЛИВОСТ!

Искам ли да си отида?

Искам ли да си отида?

Нима не съм щастлива с тебе,

нима не моля неспиращото време да спре

когато си във мене?

Искам ли да си отида?

Дори и от студа да ме боли

и самият лед да прокърви, дори

и да те няма,

искам ли да си отида?

Искаш ли да си отида?

Да изречеш лъжа недообещана

и мене да ме няма,

дори и да ме има?

Обичам те и ще остана,

не ме пускай да си ида!