Моите мъже

Моите мъже са всеки или никой-
дъх върху прозорец в зимен ден,
щрих с боичка от картина,
мимолетност вечна вътре в мен.

Моите мъже са близки и далечни -
съществуват нереално във света,
който ми принадлежи, обречен
на тъгуване извън скръбта.

Има ли ги нежни, има ли ги груби,
има ли в желанието свян
от лъжата, истината що погуби,
за отреченият и отстъпен блян?

Мъжете мои са били такива
още отпреди да се родя,
недостъпни да ги преоткривам,
без да искам да ги подчиня

и да бъде страшно и дълбоко!
Да съм себе си, но не съвсем,
вървейки в някаква посока,
която не е моя нито ден!

Така е то с мъжете мои...
Не вярвам нещо да ги промени.
Вярвам в тяхното си своеволие,
което всъщност ме теши.

Разомагьосване отново
с мъжете мои предстои,
но аз го чакам безвъпросно -
ешафодът вечно се строи.

Portia Academica

Важно е да има кой да прочете това, което си написал. Важно е позициите и мненията ти да не остават безцелни в пространството. Няма особено много начини за това, както няма и особена смелост понякога.

Този пост е апел към младите хора, които обичат да мислят "на хартия".

Не се страхувайте.

Пишете. Има кой да чете.

Не се отказвайте от идеите си, защото те са винаги неповторими.

Portia Academica ви очаква.



Онлайн списание Portia Academica [ АСССУ]

Portia Academica Facebook

Facebook event

АСССУ - Асоциация на студентните по социология в СУ

Извън политиката

Гледам репортаж след репортаж, чета поредната статия, поредният коментар, поредният расистки пост и усещам как ужасът ме завладява бавно и по вените ми пропълзява тръпка от страх... Случилото се в Катуница като че беше претекстът, от който хората имаха нужда, за да се превърнат в животни. Изумява ме безмълвието пред поредното увеличение на цената на парното, двойното поскъпване на стоки от първа необходимост, видимите парадокси в решения на правителството, съществуването на ръба и от друга страна проявяването на "гражданско съзнание" веднага, когато се засегне земята, родът, кръвта. Това ли е да бъдеш гражданин? Тогава ли ставаш българин? Така ли се чувстваш герой, патриот, като Ботев и Левски може би?

Аз виждам и разбирам, че българинът трябва да облече своето недоволство и нетърпение с идеология. Но не е тази моята идеология, която престъпва един закон в защита на друг, потъпква едно човешко право за сметка на друго и иска да пролее кръв.
Защото кръвта е червена. Без значение дали отвън си бял, черен, жълт, зелен или лилав - кръвта ти е червена!

И ако сме неспособни да удържаме социалния ред в рамки, които да владеят спектъра на всички външни цветове, то тогава трябва да виним единствено себе си.

Днес случайно видях шествието, което, все още мирно, се придвижваше към Народното събрание. Протестиращите бяха на видима възраст 15 - 25 години, гордо издигнали трибагреника, крещейки лозунги като "Цигани, умрете!".
И тук моята теория за насъбралият се гняв от мизерстване и беззаконие през годините на прехода започна да се разклаща. Какво сме видели, ние децата, от т.нар. преход? Нима някой под двайсет години може най-малко да изброи правителствата, дефектните системи и реформи? Някой знае ли размер или разлика в БВП, проценти на безработица, инфлация? Не. Имената, които вероятно изплуват са на Васил и Георги Илиеви, Иво Карамански и т.н. Сякаш те шепнат всяка вечер по телевизията "колко е на зле държавата".

И ние слушаме. И попиваме. И като всяко малко дете искаме виновния, искаме да накажем, да разкъсаме. Да убием различния, да премахнем този, който според нас е облагодетелстван - автоматично с това - причинител на всички наши неудобства.

Жестоки деца!

Аз знам, че и това ще отмине. Не мога да знам обаче дали всеки следващ път няма да е по-зле от предишния.

Скърбя за Ангел и Павел, както за всяко едно погубено бъдеще. Почивайте в мир!
Дано тяхната гибел не донесе още смърти и не разруши мира тук.

Нека да бъдем граждани на правова държава. Нека я изградим такава, каквато искаме да бъде без да я рушим преди това. Без да я градим върху земя, пропита с кръв и отпечатъци от стъпки, водещи към границите.

Гатанка

Не е мисъл, а какво е?
Събуждане, премигване за миг.
Да е твое - не е твое,
не движение, а тик
Не е чувство, и това не е.
Не можеш да го вкусиш със език
Хващаш, пускаш, но не става
да уловиш несъществуващ вик.
Няма мирис и не пари,
студено не е и не шуми.
Сетивата са безсмислени тогава,
когато нещо ново ги смути
Дали хапе или целува,
дали щипе или боли?
Ако може да лекува,
всъщност ще те зарази.
И нежно гали, грубо драска,
почти красавица и звяр.
Ще те владее постоянно,
дори заситиш ли го с дар.
Във безвремие живее
и няма географска ширина,
но е там и постоянно в тебе,
с твърдоглавост на жена,
с мъжка гордост на колене
ти подава и ръка.
„Ела при мен” прошепва денем,
а нощем носи ти тъга…

О, приятелю безценен,
и ти безсилен си сега.
Но ако можеш помогни ми
да продължа напред в стиха.

Ако те искам

Ако те искам във дома си,
ще се препънеш ли на прага
или ще влезеш с ловкостта си
и поглед, който ме напряга?

Ако те искам във леглото,
какво ще стане със сълзите?
И ще те имам ли, защото
чаршафите попиват и тъгите?

Ако те искам във умът ми,
да пренареждаш всички мисли денем,
нощта ще спре ли своя тътен
и ехото за шанс последен?

Ако те искам във сърцето,
ще спре ли глухото бумтене
на кръв безцветна и самотна
в безпътните и тънки вени?

Ако те искам на небето
или под земята,и в ковчега,
Но те искам целия, нечестно,
с користта да те превзема…

Ако те искам, само да те искам,
без да мога да си взема
парченецето на твойта мисъл,
което да преглътна упоена.

В противен случай би ми бил противен.
Не искам да съм колелце от схема.
Ако те искам, само да те искам,
Ще искаш ли от тебе да си взема?

Първото правило на социологията

Усети болка. Още една пеперуда в стомаха й беше пронизана с карфиците, летящи от погледа на неговите сини очи. Замисли се дали не би могла да ги препарира. Ами да, ако убождането е точно по средата на гърба. Но надали щеше да боли по - малко. Винаги се изумяваше как чувството успяваше да предизвика истинска физическа реакция в тялото. Самият процес вероятно е описан подробно в учебниците, но същината на значението му беше това, което заслужаваше да бъде разгледано. Мисълта, че една емоция има такава власт над жизнените функции, я накара още по - строго да си забрани да се отклонява от правата линия на мисълта, която трябваше да минава през това, което имаш вкъщи, това, което можеш да постигнеш на работното място и това, което обичайно излиза от двете. Ето това се казва здравословен живот! Никакви кроасани с шоколад, никакви сиропирани сладкиши и никакви пеперуди в стомаха!
- Времето е само за разходка, нали? Пък ние дойдохме в този шумен бар, където никой не чува какво казва другия...
Да! Забраната за въление от обърнатото внимание работеше отлично. Можеше пък да се окаже вярно, че разумът абсолютно владее емоциите и може да направлява траекторията им.
Никой не чувал нищо, да бе да. Просто защото не си прави труда да чете по изкушаващите устни на човека срещу него и не следи изкусното движение на езика, който нежно се отблъсква и притиска до зъбите, за да оформи звука на думите...
- Смехът винаги навсякъде се разбира. Не съм останала с впечатлението, че някой иска да чуе нещо друго.
Той поклати глава в знак, че не разбира и тя се наведе към него, да повтори. Ароматът на мъжки парфюм събуди най - първите човещки спомени за греха, които дремят на дъното на съзнанието в очакване на уханието... Прошепване, усмивка, докосване по рамото...
- Нека да излезем малко на свеж въздух.
Разбира се безропотното подчинение никога не се включваше в плановете, но винаги се намърдваше в ситуацията. Заведението беше препълнено, но на нея й се стори, че всички им правят път. Една от пеперудите сякаш помръдна крило, но решителното стягане на коремните мускули безпрекословно прекарти този опит.
- Чист, но студен въздух. Нека да се връщаме скоро.
- След мъничко ще свикнеш, ще се отпуснеш и няма да ти е толкова студено. Повярвай ми, по - добре е от цигарения дим там вътре.
- Ха, разбира се, че ти вярвам. Аз съм пушач, а ме дразни дори димът от собствената ми цигара.
Не се чувстваше добре. Нещата не трябваше да стават така. Не че беше станало нещо особено, но просто усещането, че ако те двамата са пред бар в един часа след полунощ за да "подишат чист въздух", не трябваше да са съпровождани от десетките регулатори на другите и себе си като кое е редно, кое е нередно, какво не бива да си помисли другия и това което стиска в джоба си съвест ли е или нещо друго... Това усещане не трябваше да има покана за първия ред на представлението.
- Приятелят ти защо не дойде?
- На работа е утре и трябва да става рано.
"Лъжа. Просто не исках да идвам с него. Задушавам се."
- Разбирам. Хубаво е, че работи.
Мълчаливо кимване и една две минути тишина. Или пък един - два часа, една - две вечности? Колко невероятно изглеждаше с измачкания костюм, ръце в джобовете, блестящи от алкохола очи...
- Още ли ти е студено?
- Какво? А, не.
- Да не би да прекъснах нещо, което се случваше в главата ти?
- Сигурно ще те разочаровам, но не. Няма как да прекъснеш нищо там. Архивирам всичко и след това търсачката ми го предоставя.
Господи, тя ли каза тези глупости?!
- Но няма как да ти педостави момента отново, нали?
Крива полуусмивка. Това не беше на добре, пеперудите стават безсмъртни от такива усмивки.
- Може би ще ми предостави по - добър момент..
- Но само в ума ти.
- Там е безопасно.
- Не намирам твоя ум за безопасен.
- А аз не намирам твоите комплименти за безопасни.
- Ха, ха, ха... Туше.
- Ооо, не! Недей. Винаги съм мислела, че признанието за поражение е просто дипломатическа тактика.
- Тогава, нека да влизаме вече...
Точно това трябваше да се направи. Да се върнат при другите. Това беше рационалното и правилното решение на задачата. Но защо го предложи той?
- Да, да се връщаме.
Стори й се че той не помръдва от мястото си, с ръце в джобовете, обърнат към нея. Отмести очи от погледа му, защото й се струваше, че ще разбере мислите, които дори тя си забраняваше да пуска на бял свят. Страхуваше се, че ще усети вятъра, който пеперудите предизвикваха с крилете си. Тръгна пред нея, но на вратата й направи път. Джентълемен до мозъка на костите.

20 ГОДИНИ ПО - КЪСНО
- Две деца, верен съпруг, голям апартамент и вила... Никак не е зле!
- Ха, ха. Да така е. Важното е, като погледнеш назад и си направиш равносметка отново да се чувстваш удовлетоврен.
Удовлетворение? Къде е, искам го! Блудкавите приказки със стари състуденти определено не помагаха особено. Тя се усмихна и сипа още две захарчета в кафето си.
- От кога пиеш толкова сладко кафе?
- От както животът ми е непоносимо сладък и искам и кафето ми да е като него.
Всички се засмяха. Нима не знаеха, нима не разбираха, нима и те не се чувстваха така? Сякаш нещо липсва, нещо не е на мястото си и не е трябвало да се случва така. Искаше толкова неща и повечето от тях имаше възможност да постигне, но някак все не беше редното решение... Сега знаеше, че мина покрай смисъла на живота си и го остави далеч зад себе си, за да живее редния смисъл на другите. Глупаво, малодушно създание! Това беше тя.
Точно палеше цигара, когато видя по улицата да минава един мъж, когото познаваше. Веднъж дори бяха заедно в някакво нощно заведение, каквито тя не посещаваше често. Той също я позна, усмихна й се. Тя стана от масата, извини се на приятелите си и реши да отиде да го поздрави. Докато се приближаваше към него си спомни за пеперудите в енциклопедията за насекоми на десет годишната си дъщеря. Странно. Когато стигна до него вече не й се струваше странно...
- Здравей, как си? Не сме се виждали от толкова много време...
- Така е, направо късмет, че се познахме.
Беше възмъжал, леко наедрял, усъвършенствал кривата усмивка и ръкостискането.
- Знаеш ли, не мога да оставя приятелите си...
- Няма нищо и аз бързам... Радвам се, че все пак се видяхме.
Имаше ли какво повече да губи?
- Чакай... Ако искаш може някой път да отидем на кафе?
Почувства се като ученичка. Той вече беше тръгнал, но спря и се обърна.
- Бих искал. Ако не те е страх от комплиментите, които със сигурност ще ти направя.
- Ха, ха. Далечен разговор, не предполагах, че го помниш.
- Какъв разговор?
Реторичен въпрос с крива усмивка. Какъв очарователен мъж! Той се доближи към нея с визитка в ръката.
- Завърши ли социологията между другото?
- Да, разбира се. Без нея едва ли щях да съм и наполовина доволна от себе си.
- Тогава значи най - накрая си усвоила първото й правило...
- Не те разбрах...
- Първото правило на социологията: Нищо не е такова, каквото изглежда. Обади ми се, когато си свободна. Сега наистина трябва да тръгвам. Довиждане.
Върна се в кафето, за да плати сметката и реши до края на деня да свърши някои неотложни задачи. Да запише децата на плуване, да купи подарък за рождения ден на майка си и да мине през адвоката, за да започне да подготвя документите за развода.

Пред кантората имаше чисто нова кофа за боклук. Първото нещо, което падна в нея беше някаква визитка, изхвърлена от жена на средна възраст, която спокойно влезе в сградата. "Сигурно е за някакво оформяне на документи", помисли си с облекчение адвокатът и пусна щорите, за да се приготви да посрещне следващия си клиент.

Разписание

Нима животът бързо отминава
като автобус от автобусна спирка
и нещастникът до гроб се обвинява
за нечутата сигнална свирка?

Нима единственият път е този,
по който се търкаля автобус,
и пътници сънуват мириса на рози,
унесени в безличния предложен вкус?

Мечтаеш ли да стигнеш рая,
дори цената да е да умреш?
Нещастнико, абсурд така да те живея,
предай се, и да тръгнем пеш!