Моите мъже са всеки или никой-
дъх върху прозорец в зимен ден,
щрих с боичка от картина,
мимолетност вечна вътре в мен.
Моите мъже са близки и далечни -
съществуват нереално във света,
който ми принадлежи, обречен
на тъгуване извън скръбта.
Има ли ги нежни, има ли ги груби,
има ли в желанието свян
от лъжата, истината що погуби,
за отреченият и отстъпен блян?
Мъжете мои са били такива
още отпреди да се родя,
недостъпни да ги преоткривам,
без да искам да ги подчиня
и да бъде страшно и дълбоко!
Да съм себе си, но не съвсем,
вървейки в някаква посока,
която не е моя нито ден!
Така е то с мъжете мои...
Не вярвам нещо да ги промени.
Вярвам в тяхното си своеволие,
което всъщност ме теши.
Разомагьосване отново
с мъжете мои предстои,
но аз го чакам безвъпросно -
ешафодът вечно се строи.
