събота, 7 април 2012 г.

Quo vadiШ, Студентски град?


- Quo vadiШ, Студентски град?
- К'вото вадя, в Содом и Гомор не са го виждали..

Дискурсът около Студентския ни град не само прилича на този виц, но и го концептуализира, подкрепя го с примери и го превръща в мантра на всеки индивид благословен с (не)известна доза интелигентност. Теоремата на Томас работи с механизъм, който се доказва сам в инертната комуникация от този тип.

Вчера имах удоволствието да присъствам на дебат между студенти относно случващото се в Студентски град. Моите адмирации към организаторите – понякога е хубаво общественото внимание да се насочва върху наболели казуси от споделената действителност. Отново пиша post factum, с ясното съзнание, че това не ми прави чест, но да говоря, твърдейки нещо е лукс, който си позволявам единствено когато ситуацията ми позволява да си представя краен продукт в резултат на изреченото. Бил той и прост консесус по темата.

Употребата на понятията „дискусия“ и „дебат“ в съвременния дискурс на публично говорене (политическо, научно, социално и пр.) претендират да съдържат в себе си възможността за сблъскване на повече от една гледна точка. Уви, Студентски град беше елитарно „обсъден“ от позицията на вече взелите решение за характера на съдбата му студенти. А именно – затваряне на чалга дискотеките, отваряне на библиотеки и кафенета, въвеждане на смислени правила в общежитията, промяна във висшето образование и т.н. Списъкът беше доста дълъг всъщност. Така определената визия произвеждаше метаморфозата на Студентски град от мека на разврата към студентски кампус по западен модел. Идилията започна да се пропуква още в самото начало, когато гордо беше заявено, че е изтрит коментар във facebook, който изказва мнението, че видите ли, как така ще се затварят дискотеките – те децата вече не са при мама и при тати и искат свобода, дори това да означава да въртят кючеци с Преслава, да се напиват до безпаметност и да се сбият един-два пъти в месеца. Не стига налагането на цензура в свободната социална мрежа, ами и представители на студентския съвет ясно се разграничиха от пост-а на явно бившия председател на съответното звено. Трогателно. „За малко да сбъркам“, би казал Андрей Баташов в контекста на един негов спектакъл. Защо не се дава достъп на наистина различните мнения? Кой решава, че те не са адекватни? Кой кого е упълномощил да нарушава правото на свободен изказ и да предефинира понятия от утвърден общ характер с претенцията за такъв? Петнайсет човека в стаята на Ректората „гражданското общество“, което се чувства отговорно и ангажирано със случващото ли са? Петнайсет студенти представителна извадка за студентки град или за всички бълагарски студенти ли са?
Изхождайки от принципите на либералното право, считам за нередно подобен род репресии върху убежденията и личното мнение. Грешно е да се гледа на обществото като цяло, за което друго извадково и непрдставително цяло има компетенцията (каква питам аз?!) да решава какво трябва да се направи и след това да обсъжда как трябва да се направи. Изказването на Маргарет Тачър, че няма общество, а само индивиди, зачерква именно този аспект на мислене на социалното и претенцията за взимане на политически решения – аспектът капсулиращ индивида в колективното съзнание, функционално лишавайки го от права, задължения и в някаква степен отговорност за собствените си действия и/или тяхната липса.

Амбициозната задача на този дебат, да открие решения или да състави списък с такива, е нелегитимна в протичането си. Теорията може да бъде утопична, изпълнението – не. Ако претендира да бъде, то се изкривява в приказки и митове за лощ манталитет, локални политики и бунтове в името на „общото благо“. Представете си, че Френската революция казва директно bonjour не на ляво-социалните идеи, а на авторитаризма. До това води и зле осъзнатия марксизъм, който явно често съвпада и със неосъзнатия. Фразата „средата определя хората“ се повтори толкова пъти и събра толкова съгласия в залата, че стените започнаха да се приближават към мен. Доминиращото мислене през структури, а не през личност и индивидуалност ми прилича повече на диктатура, отколкото на демокрация. Гражданската ангажираност не би могла да бъде реална и устойчива по този начин.

Изглежда тълкуването на „гражданско общество“ също напоследък стъпва върху позицията на интелигентния информиран индивид, който е „гражданското общество“ или който трябва да обясни на масата, че тя трябва да е „гражданско общество“. Призивът е към революция, която да създаде „естествено отсяване на некачествени кадри“. Пояснявам, че под „некачествени кадри“ се има предвид студенти, които имат незадоволителни резултати на кандидатстудентски или други изпити. Изглежда, един изпит по история, на който си изписал 16 страници те прави способен на гъвкава мисъл и адекватен анализ. Аз пък написах четири страници на моя изпит и имам тройка. На изпита по философия и социални науки имам 3.75. Аз „некачествен кадър“ ли съм? Нямам ли право да уча в университета, защото не съм зазубрила и възпроизвела очакваното ненужно знание, което тренира единствено механичната памет? След подобно окачествяване малка утеха за изтръпналото ми от недоумение същество беше намека за функционирането на самото оценяване. Бих искала да зная дали всички проверяващи се ръководят и от съдържанието освен от обема, т.к. на втория изпит по история разказвах и разглеждах филма „Сватбите на Йоан Асен“, просто за да не предам празен лист. Е, отново имам три.
Но това е периферията на същинския въпрос, аз разбирам, че има нужда и от подобно оценяване на чисто информационни знания.
Поантата на Андрей Райчев, че всички студенти трябва да се намалят на половина, изглежда се превръща в мото на революционния апел за структурно реорганизиране на почти всички институционални сектори, начело с образованието. Не мога да бъда съгласна с подобно твърдение. Равният шанс в образованието, който съответства на демократичните стратегии, според мен предполага по-широк и свободен първоначален достъп до системата. Какво и как трябва да се случи вътре в нея след това е предмет на обсъждане, към който не мога да заема категирочно отношение. Забележката по средата на дискусията, че е добре да се обърне внимание на средното образование, т.е. институционалната среда, където се формират нагласите на бъдещите студенти, е гъвкавият подход, който се зарадвах да чуя. Нещо повече, според мен промяната във висшето образование трябва да се мисли паралелно, но спрямо други предпоставки. Училищното образование е това, което се нуждае от реформа. Такава, която да насърчава аналитичния подход към науките и действителността, да възпитава либерални ценности и вместо да стигматизира и да произвежда неравенства, субективно окачествявайки индивида с оценка или конкретна реакция, да въвежда екипната работа и конкуренция. Селекцията на базата на постиженията в момента поражда чувство за несправедливост, което лесно преминава в девиантно поведение при откъсването от нормите на първичната среда. Разбира се, че младежът иска да е готин и като трябва ще се сбие, ще се напие и ще си пусне новия чалга хит, че даже и това ще му хресва.

Промяната на идеологията и манталитета не може да се случи с едно определено действие, един протест или една реформа. Това е съвкупност от различни сфери на социалната реалност и всяка вяра, че положителната промяна в една, ще доведе до положителна таква в друга, е нищо друго освен наивност. С това съвсем не казвам, че стремежът към усъвършенстване на системите е безсмислен. Напротив, твърдя, че това е едно от най-смислените неща, които могат да занимават ума на младия човек. Но гледането нагоре и отгоре не води до трайни и продуктивни резултати, особено ако позицията на, преносно казано, йерархично ниво е отдолу. Паралелното вглеждане в средата е това, което би могло ефективно да резултира на макро-ниво. Появи се предложение да се направи книга с всички добри неща, които са направени в Студентски град. В началото това ми се стори малко по детски очарователно, но сега е по-скоро като малките крачки, които смятам за решение. Бих допълнила само, че „добри“ би следвало да се мисли като „полезни за студентите“. Затварянето на една дискотека не е такова експлицитно положително решение. Най-лесно е да се обсъжда разврата и покварата и да се мисли върху тяхното насилствено премахване. Но лошото говорене за една добра идея, всъщност я убива. Бавната промяна е трайната промяна. Аз виждам нейното осъществяване в тези малки, а понякога и по-големи студентски инициативи, които са ориентирани не към показния апел за революционна реформа и оплакване от институциите, а към студентите – към задоволяването на техните и интереси и провокирането на такива. Не контра действието на считаното за неправилно действе е решението, а действието към смисъла. Като че ли понякога се забравя каузата и се помни единствено военната стратегия. Икономическите интереси и частната собственост в Студентски град са там. Нека бъдат изместени от други интереси на ползвателите на тази частна собственост. Никаква радикалност, никава революция, а малки и полезни инициативи, в които се вижда истинският ентусиазъм за вършенето на нещата.

Дано продължението на този дебат бъде ползотворно. Според мен би било такова, ако се включат експерти и политици в обсъждането, а защо не и бизнесмени, които се развиват на територията на Студентски град. Обсъждане с цел разрешаване на проблем би следвало да включва представители от различните страни на този проблем. Сметките без кръчмаря никога няма да излязат.



сряда, 4 април 2012 г.

Фалшиво внимание

Обърни ми внимание само за малко
със ясното знание, че малко е жалко.
Прошепни, излъжи ме със смешно твърдение,
че жалкото малко не изисква съмнение.

Ако малкото жалко е само за мене,
то моето време ще минава към тебе.
Запомни, че не искам фалшиво внимание,
уплътнявай безвремието с чуждо страдание.