Братовчед ми се опита незабелязано да се намъкне на масата от дясно на
дядо, но пак си изяде неизменния шамар зад вратa.
- Какво си се ушмулил като некой серсемин! Я да се изправиш, нали си мъж! –
Пляяяс, кънти тежката селска ръка в съприкосновение с по градски дългия врат.
- Ох, бе, дедо!
- Какво „Ох, бе дедо!“, какво „Ох,
бе, дедо!“? – Пляяяс! Още веднъж изгрубялата от всякаква работа кожа прежулва
младия тил и бати не успява да сдържи естествения рефлекс да се накокошини и
вдигне рамене, я за да спаси някоя част от врата си, я за да облекчи местата
дето вече парят.
- Абе, бати, нещо почервене... – братовчедка ми понякога просто обичаше да
съобщава някакви факти от обкръжението, вземайки най-адекватно и приветствано
участие в разговора. Който има досег с врачански или други северозападни
райони, хора, дзверове и пустиняци, знае, че това е единствения правилен начин за общуване. Тоя или да дръстиш
безпощадно с вулгарни и цинични шеги на звучния дълбок северозападен диалект.
Като се има предвид простичкият факт, че ние сме младото поколение, събрало в
себе си надеждите на поне още три преди нас и инвестициите на две, за мен и братовчедите
ми вторият вариант не съществуваше. Дядо Нино, нашият прадядо, още преди повече
от половин век поставил основите на семейната реализация в интелигентските
кръгове, криейки се чисто гол на едно дърво от фашистите. А пък после като
попремислил (защото народът казва три пъти да мериш, а сал един път да режеш)
решил, че няма как да ги уплаши тъй гол и невинен като новородено, слязъл с
вдигнати ръце и историята приключила с два празни меха домашна ракия и един
немско-руски речник – подарък на прадядо ми от оберщурмфюрера на 29ти отряд.
Надеждите продължили още повече да се натрупват като проливен летен дъжд в
запушен улук, когато баба се омъжила за милиционер – квартален на нашето и още
две села, а сестра й - за завършил „висшу“ агроном. За огромно наше
съжаление, мое и на браточедите ми, нашите ги хваща финият момент със смяната на
режима и от тогава в общи линии всичко се лашка а нагоре, а надолу. Който е бил
добре преди 89та после бил зле и обратното. После 97ма нещата пак се обърнали,
а световната финансова криза от 2001ва довършва икономическия бахур от
останалата карантия с един полуфалит, две съкращения и изсипването на студената
вода от улука върху нашите лятно затоплени и разглезени тела (моето и на
братовчедите, де). Беше взето категоричното решение – на децата им трябва
диплома, „за да прокопсат поне те без
бъхтене и влачене в тоя живот“.
- Значи развод, а? – След големия срам на семейството при развода на баба с
милиционера, т.е. дядо ми, сега вече това табу бе изместено от развода на вуйчо
ми с първата му жена. Затова и въпросът на баба Веса, която макар да беше
обявена с пълно мнозинство на селския събор за „бангъл с главата“, внесе лек смут на семейната с размери на малка
нива маса.
- Развод. Я некой да земе да изкара въздуха от тая чаша – в пълно
самообладание вуйчо поднесе чашата си под гърлото на виненото шише, което братовчедка
ми благоразумно беше подготвила в момента на споменаване на забранената тема.
Баба Веса обаче не се отказа да търси поповото прасе в торта и продължи,
другарски загрижена за братовчедите ми:
- А децата какво мислите да ги правите?
- Какво трябва да ги правиме? Ще се оправиме някак си.
- Абе, момче, ти мислиш ли? На тия деца и майка, и баща им требват! Какво
ти е направила жената дето не можеш му видя сметката? Не готви ли? То и в
нощовите бие град! Заажда ли? Ти бъди сигурен, че храниш свойта си челяд, па
зааждай и ти!
- Весо, а млъкни ма! – дядо Иван се намеси с решителна твърдост. – Какво му
мътиш главата на Жоро, той си знае кое, как и защо е, а па на тебе ич и не ти е
работа!
- Аз знам дека е станал сакатлъка и нема да си мълча! Нали знаете за свинята
на Личо Тиганчето?
Никой не прояви видим ентусиазъм през дългата пауза от четири секунди от
увода към същността на историята, ама баба Веса нали си е бангъл, не се смущава
лесно от такива неща.
- Разви се свинята преди дваасе, дваасе и един дена и рече да я води на
нерез. При нерезчията укю Митко, у Върбица, нали го знаете? А те така.
Натоварил свинята, а па с нея и яденье и домашна ракия и айде у укю. А укю нали
си е стар нерезчия му рекъл така: “ела, Личо, ние да апнеме и да пийнеме, те животните
си знаят работата“. Пущили свинете да се оправат. Изпили ракията, па рекъл
Тиганчето да си ходи, а укю Митко го научил: “като се прибереш сипваш на
свинята ерма и вода, ако на сутринта е докачила само едното от двете и е неспокойна,
значи не е фанала и пак ше додеш“. И те така, свинята не понечила да яде, само
водица пийнала и на следващия ден айде свинята у карауцата, айде и яденьето, и
ракията. Пак яли, пили, свинете се онождали, пак се прибрал Тиганчето с
надежди. Ама свинята видиш ли, ни сака да яде, ни сака да пие... На следващата
сутрин отишъл в кочините да я води пак, ама тук свиня – тама свиня – нема! А па
она да не е малка да се скрие, двеста кила и кусур! Пита Тиганчето жена си: “жено,
дека е свинята ма?!“. „Е па ти не знаеш ли, че от шес сабаалем се е качила у
каруцата и те чака да я водиш при нереза“
Финалът на историята дойде като дълго чакана рента от ТКЗС-то, ама с горчивия
намек, че житото тепърва ще трябва да се мели. Който можа се подсмихна под
мустак, а по-почерпените и несхватливите направо се задавиха с хилеж. Злочестатата
случка от тоя събор беше бързо забравена, за което спомогна и домашната сливова
от семейния казан. Ние с братовчедите, разбира се, не пием, не пушим, не чуваме
каквото не бива да се чува и не говорим за каквото не трябва да се говори. И
учим. Братовчед ми уж за по-сигурно лавира между обща икономика и счетоводство,
че нали си е занаят, ама ето на – втора есен е без работа. Аз си се лутам
небрежно между сигурната безработност на културен дисидент и продажен социолог,
но братовчедката удържа фронта и след две седмици цялата рода се събира за
най-голямото събитие от реституцията насам – фамилията ще разполага с чисто нов
дипломиран юрист. Специализация – бракоразводно дело.
Родата не се вълнуваше много, а и сега не се вълнува, каква точно е тая
специализия. Каквато и да е, всичко минава през лентовия шлайф на „нашето
гардже е най-хубавото“ и няма как да избере нещо по-малко от най-доброто. Аз
обаче не се забаламосах толкова лесно и хванах братовчедката на кафе, защото от
толкова приказки за пазене на поведение, тя наистина не пие. Седнахме на една
маса с южно изложение в „Тракийската принцеса“, аз разбърквам кафето си без
захар с надеждата ударът на металната лъжичка в порцелана да изгони махмурлука
ми като камбанен звън караконджул, а братовчедката пие втори фреш от портокал
след сутрешния си джогинг.
- Мари, я давай да минаваме направо на въпроса. От както си я записала тая
специализация, ако щеш вярвай, ама ми се случва по безсънна нощ на всеки два
месеца. Кажи ми защо.
- Какво защо?
- Защо бракоразводно дело?
Смехът на братовчедка ми свърши каквото кафената лъжичка не беше успяла.
- Аз се чудех кога най-накрая някой ще ме попита. Много е просто, не се ли
досещаш сама?
- Аз че мога да ти дръпна един фройдистки психоанализ, мога, ама не е там
идеята. Казвай как ги измъдри тия разводи, че вече стана ракиено време.
- Спомняш ли си историята на лудата баба Веса? За свинята и нереза? Дето се
научила, че я водят всяка сутрин и на третата чакала вече в каруцата? Е, и аз
така чакам.
- Какво чакаш, бе? Нереза?
- Хахаха, не ви ли учат на нищо в тая социология? Не, чакам свинете да дойдат
при мене. Разводът е по-сладък от женитбата, защото ти носи облекчение, към
което тяло и дух се стремят отчаяно. Нетърпението и очакването, дето са накарали човека да подпише първия път, се
превръщат в една мъчителна агония, която движи ръката при подписването на бракоразводното.
Докато е женен не може нито да яде, нито да пие, нито да спи. И е вече в каруцата. Когато стигне при мен аз
му осигурявам един продължителен множествен оргазъм, какъвто най-вероятно не е
изпитвал по време на брака си, а банковата сметка на фирмата се угоява.
Във влака към София се чудех коя от двете - братовчедка ми или баба Веса
заслужава повече тая диплома за бракоразводно дело. Разводите и оргазмите очевидно
бяха свинска работа, а навиците на свинете не социолозите или адвокатите, ами
хората от село ги разбират повече. Погледнах към сака със стари книги, които
спасявах от биологичното царство гъби, настанило се във влажната мухлясала къща
на село и взех най-горната, вече покрита с жива синьо-зелена пелена. Оказа се,
че е немско-руският речник от средата на миналия век. Отворих на буквата “S”
с намерението да проверя дали “Scheidung”
и тогава е била думата за развод.
