"Мисля, че е време да отида на театър", както пее Ерол, та по този повод преглеждах програмата за единствения свободен ден (вечер) следващата седмица - 29ти, сряда. Резултатът е доста приемлив.
Театър 199 Валентин Стойчев – Рибарят и неговата душа, 19.30ч
Оскар Уайлд. Мариус Куркински. Всяка година се чудя защо не остава време за нея. А трябва, сигурна съм, че трябва. Дори не смея да имам конкретни очаквания. Предполагам, че те ще се оформят чрез ретроспекция, след като гледам постановката.
Народен театър Иван Вазов - сцена Сълза и смях – Пет жени в еднакви рокли, 19ч
Веднага познах – това ще да е неангажиращото, разпускащо, представящо красиви и харизматични актьори на сцената представление, за което се обзалагам, че е препоръчително да си вземеш билети две седмици по-рано. Интересно ми е дали от втория ред (обичам да седя на първи или втори ред) се забелязват алкохолните торбички на Чочо или актьорската му игра е наистина толкова добра, че да ги прикрива. Отдавна не съм ходила на театър и въпреки, че Койна и Чочо на една сцена са примамливи, не съм сигурна, че искам да са първият ми път (тази година). Предпочитам да дам цветето си на нещо малко по-претенциозно.
Народен театър Иван Вазов – Крадецът на праскови, 19ч
Оу, йе. Любима повест, любима история! Любим Юлиян Вергов! Класика, класика и пак класика. Ако не отидем сега, ще отида друг път, но определено искам да се насладя на сценичната реализация,от която се надявам да не лъха тежък драматизъм. Самата история е достатъчно тъжна и поглъщаща.
Театър Българска армия – Железният светилник, 19ч
Отново класика, но не така лелеяна от мен. Многообразието от лица на сцената винаги ми се е струвало натоварващо (наличието на един от братята Бахарови не променя този факт), още повече, възпроизвеждащо елементи от тежката ни народопсихология. Така например аз знам, че харесах пиесата „Албена“ по Йовков, но също така знам, че нищо не разбрах и трудно следях действието. След това прочетох разказа и се оказа, че наистина съм останала доволна.
Младежки театър Николай Бинев – McBeth, 19ч
Режисьор е емблематичния Теди Москов. Пиесата е доста критикувана като повърхностна и крепяща се на стари лаври на режисьора, но точно за това аз бих я гледала с удоволствие. Залагам на тънък, може би леко пошъл хумор, който вероятно не се е понравил на широката публика (която е яхнала мейнстрийма на Рачков и Любо Нейков).
понеделник, 20 февруари 2012 г.
неделя, 12 февруари 2012 г.
За не-ACTA-визма и гражданството
Прости ми, о, ти будно гражданско общество, за следващите редове, които макар и пропити с виден скептицизъм, в никакъв случай не биха имали за цел да омаловажат или отрекат твоето съществуване, активност и граждански ангажирано съзнание!
Протестът срещу ACTA безспорно се увенча с небивал успех и интерес на фона на всички останали наболели проблеми, сръчкващи обществото ни в ребрата почти като poke-ване във Фейсбук. И аз, като много други блогъри, ще споделя приятната си изненда от множеството се събрали хора, които, по мои скромни наблюдения, съставляваха доста хомогенна тълпа, но това сигурно се дължи на слабите ми сини очи и метър и петдесет височина. Не успях да видя „хора от всички възрасти“, освен ако „всички възрасти“ не са във видимия интервал „15-30“, който не че е малък, но някак на мен не ми е достатъчно пъстър. Тревожи ме фразата, не друго. Хората между 15 и 30 години са достатъчно диференцирани помежду си и може би са тези, които трябва да бъдат истински действени и ангажирани в едно общество. Сигурно от овладяния ми напоследък ентусиазъм, ми се струва, че малко нещата се преекспонират, позавъртат и се наместват, идеално пасвайки в улея на притесненото и отговорно „гражданско общество“, което в он-лайн фейсбук и блогърско пространство се превръща в събуденото чудовище от Лохнес – страхотни нефотошопнати снимки, изложени с обяснения, да не би някой да не разбере за какво иде реч.
Получавам световъртеж от цифрите десет – тринайсет хиляди. Бях там и си мислех, че съм част от четири – пет хилядна тълпа. Гледам някакви снимки – пак така ми се струва. Като човек, претендиращ за някакво ниво на постоянна рефлексия, реших да не се доверявам на собствената си преценка и да се допитам и до Чичо Гугъл (нали и за това си право излязох вчера), и гледам снимки от протеста на 5ти декември 2011г. в Москва срещу „Единна Русия“ на Путин, гледам от протеста в София срещу ACTA; гледам снимки от протести в Япония, гледам от протеста в София... Или навсякъде лъжат, че на въпросните фото произведения има около 10 000 човека и всъщност те са много повече, или просто никой от многобройните професионални фотографи и любители не е успял да обхване по същия начин вчерашния ни протест. Впрочем мен никой не ме е преброил, та да се знае – не 10 000, а 10 001 човека.
Ние, 10 001 човека, гражданското общество в страната, казахме „НЕ на ACTA”. Само че аз не виждам в това признак на отговорност или кристализиране на гражданско съзнание. Виждам хора, които са чули, че нещо може да се случи с интернета им и са решили, че не бива да го допускат. Виждам хора, които са чули, че ACTA нарушава основните човешки права, такива, каквито още шотландските либерали са ги описали, и са решили, че не бива да го допускат. Още хора, които чули, че ACTA е ЗЛО (да речем като Шистовия газ) и решили, че не бива да я допускат. Други, които са там, щото видиш ли „гърците правят ебаси протестите, а ние кво“. Хора, които живеят до Витошка. Такива, които са излезли да разходят кучето. Разбира се, някои, които са изчели прилежно ACTA и всички публикации свързани с нейния пъклен план за унищожение на хиперреалното пространство, където вече са пренесени животите ни, мислите ни и свободите ни. Гражданското съзнание не се определя единствено от това дали е осъзнато или не. Степента на осъзнатата отговорност и пряка ангажираност с нещо, което е и извън личния интерес и улеснение тук и сега, е „гражданството“ , което така усилено не присъства в никой изкрещян призив. Необходимо е да се припознаваш като „гражданин“ и когато си дупчиш билетчето в автобуса, а не само когато смяташ, че някой се опитва да ти наложи репресвини нормативи. В четвъртък присъствах на една дискусия в Червената къща – „Народът“ и „гражданското общество“ като ресурси на демокрацията“, където участваше Меглена Кунева (заедно с проф. Ивайло Дичев, Мария Иванчева и доц. Боян Знеполски). Темата е част от един цикъл за значението и смисъла на протестите, та по повода г-жа Кунева спомена един разказ на Уди Алън – „Гржданското неподчинение“ (аз не можах да се запозная с него), където авторът обяснява как хората могат да подскачат и да също толкова въодушевени, дори ако крещят „Пудинг! Пудинг!“. Ритъмът на тълпата някак заглушава рационалният глас на гражданското самосъзнание. Не случайно видях жена с фотоапарат коят носеше плюшена овца и я постави пред обектива така, че на заден фон да е шествието.
ACTA е абсурдна в своята ограничителна концепция, не само на отделния човек, а и на бизнеса, на икономиката като цяло и това е видимо за всеки склонен да практикува мислене от време на време индивид. Абсурдно е да се ратифицира. Най-малкото фактът, че се позволи да излезе в публичното пространство говори за това. Политическият и икономически елит трябва да е безумно глупав и наивен, за да допусне поставянето под въпрос на нещо, което със сигурност ще предизвика неодобрение от широката общественост в международен план. И ако за политиците имам известни резерви, то в икономистите, бизнесмените, не се съмнявам. Като търговско споразумение ACTA би могла да премине своя път към реализация по-гладко, подобно на споразумението за изкуствено изхабяване на стоките. Тогава две три поколения по-късно биха си разказвали легендите как в началото на 20ти век електрическата крушка е можела да издържи поне 100 години, а в началото на 21ви век достъпът до информация и изказване в интернет са били свободни.
Няма действие извън нечий интереси, както няма и интереси извън нечие действие.
Протестът срещу ACTA успя да канализира целият младешки ентусиазъм за борба, даде кауза и се проведе мащабно, без ексцесии и само българските трибагреници, равни по брой на плакатите срещу ACTA, и кавър версиите на скандирания, характерни за футболни агитки, навяваха смътен спомен за буйна кръв, лееща се и проливаща друга по улиците. Идеологията ме заля и от разни бели ленти на ръцете, боливийски цветове по шапките, слаби мегафони, „свобода или смърт“, кубинки, гевреци и още едно две неща, но те не са важни.
Важното е, че България каза НЕ на ACTA. Другото е вятър.
Протестът срещу ACTA безспорно се увенча с небивал успех и интерес на фона на всички останали наболели проблеми, сръчкващи обществото ни в ребрата почти като poke-ване във Фейсбук. И аз, като много други блогъри, ще споделя приятната си изненда от множеството се събрали хора, които, по мои скромни наблюдения, съставляваха доста хомогенна тълпа, но това сигурно се дължи на слабите ми сини очи и метър и петдесет височина. Не успях да видя „хора от всички възрасти“, освен ако „всички възрасти“ не са във видимия интервал „15-30“, който не че е малък, но някак на мен не ми е достатъчно пъстър. Тревожи ме фразата, не друго. Хората между 15 и 30 години са достатъчно диференцирани помежду си и може би са тези, които трябва да бъдат истински действени и ангажирани в едно общество. Сигурно от овладяния ми напоследък ентусиазъм, ми се струва, че малко нещата се преекспонират, позавъртат и се наместват, идеално пасвайки в улея на притесненото и отговорно „гражданско общество“, което в он-лайн фейсбук и блогърско пространство се превръща в събуденото чудовище от Лохнес – страхотни нефотошопнати снимки, изложени с обяснения, да не би някой да не разбере за какво иде реч.
Получавам световъртеж от цифрите десет – тринайсет хиляди. Бях там и си мислех, че съм част от четири – пет хилядна тълпа. Гледам някакви снимки – пак така ми се струва. Като човек, претендиращ за някакво ниво на постоянна рефлексия, реших да не се доверявам на собствената си преценка и да се допитам и до Чичо Гугъл (нали и за това си право излязох вчера), и гледам снимки от протеста на 5ти декември 2011г. в Москва срещу „Единна Русия“ на Путин, гледам от протеста в София срещу ACTA; гледам снимки от протести в Япония, гледам от протеста в София... Или навсякъде лъжат, че на въпросните фото произведения има около 10 000 човека и всъщност те са много повече, или просто никой от многобройните професионални фотографи и любители не е успял да обхване по същия начин вчерашния ни протест. Впрочем мен никой не ме е преброил, та да се знае – не 10 000, а 10 001 човека.
Ние, 10 001 човека, гражданското общество в страната, казахме „НЕ на ACTA”. Само че аз не виждам в това признак на отговорност или кристализиране на гражданско съзнание. Виждам хора, които са чули, че нещо може да се случи с интернета им и са решили, че не бива да го допускат. Виждам хора, които са чули, че ACTA нарушава основните човешки права, такива, каквито още шотландските либерали са ги описали, и са решили, че не бива да го допускат. Още хора, които чули, че ACTA е ЗЛО (да речем като Шистовия газ) и решили, че не бива да я допускат. Други, които са там, щото видиш ли „гърците правят ебаси протестите, а ние кво“. Хора, които живеят до Витошка. Такива, които са излезли да разходят кучето. Разбира се, някои, които са изчели прилежно ACTA и всички публикации свързани с нейния пъклен план за унищожение на хиперреалното пространство, където вече са пренесени животите ни, мислите ни и свободите ни. Гражданското съзнание не се определя единствено от това дали е осъзнато или не. Степента на осъзнатата отговорност и пряка ангажираност с нещо, което е и извън личния интерес и улеснение тук и сега, е „гражданството“ , което така усилено не присъства в никой изкрещян призив. Необходимо е да се припознаваш като „гражданин“ и когато си дупчиш билетчето в автобуса, а не само когато смяташ, че някой се опитва да ти наложи репресвини нормативи. В четвъртък присъствах на една дискусия в Червената къща – „Народът“ и „гражданското общество“ като ресурси на демокрацията“, където участваше Меглена Кунева (заедно с проф. Ивайло Дичев, Мария Иванчева и доц. Боян Знеполски). Темата е част от един цикъл за значението и смисъла на протестите, та по повода г-жа Кунева спомена един разказ на Уди Алън – „Гржданското неподчинение“ (аз не можах да се запозная с него), където авторът обяснява как хората могат да подскачат и да също толкова въодушевени, дори ако крещят „Пудинг! Пудинг!“. Ритъмът на тълпата някак заглушава рационалният глас на гражданското самосъзнание. Не случайно видях жена с фотоапарат коят носеше плюшена овца и я постави пред обектива така, че на заден фон да е шествието.
ACTA е абсурдна в своята ограничителна концепция, не само на отделния човек, а и на бизнеса, на икономиката като цяло и това е видимо за всеки склонен да практикува мислене от време на време индивид. Абсурдно е да се ратифицира. Най-малкото фактът, че се позволи да излезе в публичното пространство говори за това. Политическият и икономически елит трябва да е безумно глупав и наивен, за да допусне поставянето под въпрос на нещо, което със сигурност ще предизвика неодобрение от широката общественост в международен план. И ако за политиците имам известни резерви, то в икономистите, бизнесмените, не се съмнявам. Като търговско споразумение ACTA би могла да премине своя път към реализация по-гладко, подобно на споразумението за изкуствено изхабяване на стоките. Тогава две три поколения по-късно биха си разказвали легендите как в началото на 20ти век електрическата крушка е можела да издържи поне 100 години, а в началото на 21ви век достъпът до информация и изказване в интернет са били свободни.
Няма действие извън нечий интереси, както няма и интереси извън нечие действие.
Протестът срещу ACTA успя да канализира целият младешки ентусиазъм за борба, даде кауза и се проведе мащабно, без ексцесии и само българските трибагреници, равни по брой на плакатите срещу ACTA, и кавър версиите на скандирания, характерни за футболни агитки, навяваха смътен спомен за буйна кръв, лееща се и проливаща друга по улиците. Идеологията ме заля и от разни бели ленти на ръцете, боливийски цветове по шапките, слаби мегафони, „свобода или смърт“, кубинки, гевреци и още едно две неща, но те не са важни.
Важното е, че България каза НЕ на ACTA. Другото е вятър.
Абонамент за:
Публикации (Atom)