ПОКЛОН

Не съм театрален критик, но се смятам за човек, който разпознава добрата актьорска игра, предимно заради високия праг на чувствителност към душевните забавления, който и днес продължавам да изграждам. Андрей Баташов беше актьор, който умее да погъделичка всяко сетиво на публиката, да докосне и да задоволи духовната жажда на всеки един зрител. Андрей Баташов беше най - добрият актьор, когото съм виждала. Дълбоко съжалявам, че мога да говоря за него само като за актьор, но кой зрител не се докосва до истинската личност на артиста, когато той влага сърцето си в изкуството? Андрей Баташов интерпретираше себе си във всяко едно представление и нито едно представление не беше еднакво с друго. Смъртта му е невероятно трагична загуба за семейство, приятели, колеги, но също и за почитателите, които са успели да опознаят само една част от истинския човек. Човекът на сцената, който на края на спектакъла поглъща аплодисментите с благоговение и се ръкува с хората от първия ред. Имах невероятната чест да присъствам на едно от последните му представления и въпреки, че той видимо не се чувстваше добре, до самия край се раздаваше за публиката. Мога само да предполагам как се чувства един актьор на сцената, но това което се чете в очите му, когато зрителите се изправят на крака, е пълно удовлетворение от живота. В очите на Андрей Баташов винаги съм виждала и желание за още.
Ако някоя вечер след посещение на добра постановка, правя любов с половинката си, и след девет месеца се роди момче, ще го кръстя Андрей.
Дълбок поклон!

Ирина

Кацна върху полуизгнилото бюро, някога с внушителен и аристократичен цвят на махагон, превърнал се в тъмни и влажни петна, които изглеждаха мазни на неоновото осветление. Повъртя се тук - там между няколко петна, изумително наподобяващи в своята подредба съзвездието Голямо куче, поприглади крилцата си и започна да набелязва плячка. Вече беше решила следващата спирка да е една кафена лъжичка, полепнала със захар, когато пространството над нея беше разсечено от свистящ звук, неоновата светлина беше затъмнена леко и след това дойде пълният мрак, прогонващ мигновената болка. Край. Ирина изтръска миналогодишния брой на Държавен вестник, навит на руло, от мъртвите мухи, и се приготви да замахне пак. На лицето й беше изписано онова блаженство, което хората изпитват при пълна удовлетвореност. Праас! Мухата върху престарелия, но все още работещ ВЕФ, се търкулна немощно и застина. Ирина преустанови "акцията" и се отпусна на мухлясалия стол. Близо година работеше вече в тъкачното предприятие и продължаваше да идва половин час по - рано на работа, въпреки, че знаеше, че всички закъсняват, а предишната смяна си е тръгнала далеч преди края на работното време. За това и сега беше сама в стаичката, която използваха за почивка, съблекалня и - като се поогледаш - склад за стари и ненужни вещи. Кафемашината тихо къркореше и Ирина си наля чаша черно димящо кафе. Поне още час нямаше да се появи никой, освен може би началник - смяната. Запали цигара и започна наум да ругае всички от персонала, всички които винаги закъсняваха - и мотокариста, и останалите тъкачки, и механика, и началника. Списъкът съвсем не беше кратък, но намери неприлично определение за всеки един. Нервно изтръска пепелта и отново жадно засмука от никотиновата отрова. Целият й живот представляваше такава абсорбция на отрови, които я разяждаха отвътре. Превръщаха я в критичен и циничен субект, култивиран в обективния модел на собствената си същност, и я караха да се мрази за това, което е, за това което не беше и беше направила. Всеки път, когато затвреше очи, виждаше пропуснатите си шансове за смисъл, и това всъщност беше нейният антидот, нейната спасителна лодка в морето на изтощеното съзнание. Тогава виждаше със сърцето си, което все още беше някъде там, не напълно безполезно, но вече глухо и нямо.
Ирина се роди в семейството на беден обущар и от цялото си детство най - ясно помнеше миризмата на боя за обувки и шума от работилницата на баща си. Като малка си играеше с една единствена кукла, която обличаше в началото с листа и клонки от дърветата, в последствие с парцалчета от стари дрехи, дори веднъж й направи рокличка от собствената си коса. В последствие осъзна, че всъщност с това иска да се занимава - с мода, с дрехи, да бъде стилист, дизайнер, да напасва кройките по извивките на тялото, така че да прикрива несъвършенствата на природата и да изтъква нейните предимства. Но това си остана единствено блян, увлечен от процеса на цивилизация и загубен в рационалността на живота. Ирина не постигна нищо, което да задоволи гладната й душа и което да й даде чувството за свобода, от което сега така отчаяно се нуждаеше.Дори и не можа да се влюби. Понякога си задаваше въпроса дали това не е защото обича прекалено много себе си и не иска да дели тази обич на части, а да я запази цяла и непокътната, дори това да означаваше да я остави да мухляса като стола, на който седеше. Вече приближаваше четиридесетте, но не намери човек, с когото да сподели дори частичка от живота си. Стигна до там, че се зачуди дали не е лесбийка, но се отказа от тази идея, след като прекара една нощ с младичката продавачка в стола. Беше толкова сама през цялата вечност на нейното съществуване, че нямаше нужда и от домашен любимец. Домът й, ако можеше да се нарече така малката гарсониера в един от крайните квартали, беше пуст, животът й беше пустиня, Ирина беше празна, оазис нямаше никъде.
Изведнъж вратата се отвори рязко и в стаичката влезе началника:
- А, Иринче, ама ти тука ли си, пиленце? Нали ти казвам да не идваш толкова рано, просто няма смисъл, никой няма да ти плати повече. Я, кафето си пуснала. Черно и гъсто, иделано. Отивам да видя машините как са.
Излезе без да затвори вратата, а Ирина смъмри само едно "Здравейте, господин началник" и докато му наливаше кафе в голямата порцеланова чаша лицето й се обагри в почти невидима руменина. После пак се отпусна на стола и запали нова цигара. Отново си зададе въпроса защо остава в това предприятие, което беше запуснато и забравено от Бога, и където бавеха нищожните заплати с месеци. Но тъй като отговорите на повечето въпроси в живота й бяха лишени от смисъл, вече дори не се опитваше да си отговаря. Просто продължавше напред механично и безцелно, по пътя към края, защото нямаше смелост да прелети до там. Началникът се върна и се отпусна на съседния, също така мухлясал стол.
- Мисля, че ще можем да изкараме смяната без проблеми. Но трябва да се внимава със четвъртия стан.
- Разбрано, господин началник.
- Еее, Ира, моля ти се вече. До кога с тия официални церемонии? Ако искаш да се върнем и на "другарю началник", а?
- Не мога иначе. Възпитание, какво да се прави.
- Възпитание или ненужна стеснителност, бих казал аз. Тук работим малко хора, познаваме се и такива неща са излишни, не мислиш ли?
- Щом казвате, сигурно е така. Как е кафенцето?
- Правиш го по - хубаво от жена ми. Ще взема да започна да идвам навреме, та да се уреждам с една чаша допълнително. О, портиера ме викаше....
Излизайки, намигна на Ирина и взе чашата с кафето със себе си. А Ирина беше забравила своята. Беше забравила и цигарата в пепелника, която вече бе изгоряла. Беше забравила и защо винаги идва половин час по - рано. В началото знаеше, но споменът беше мъгляв. Спомни си единствено, че трябва да купи кафе за следващата смяна. Странно, но мухите вече не я дразнеха. Разви миналогодишния брой на Държавен вестник и се зачете.

Скъпи мои съседи...

Със огромна скръб искам да изразя своето огорчение от вашето неудобство. Страхувам се, че аз съм причината за предизвиканата суматоха, а именно моята подопечна четирикрака приятелка Арвен. Налага ми се да ви помоля да извините нейният иначе благ нрав и да се смилите над мъките й. Тя е достигнала по – висша благодат от всички нас и вродената й невинност и привързаност я подлудяват, когато не може да се наслаждава на нечия човешка компания. Колкото и странно да звучи - да, човешка компания. Въпреки недостатъците и силно изразените лицемерие и жестокост на нашия биологичен вид, това благородно същество ни обожава! Моето предложение за разрешаване на неволно създаденият проблем е Арвен да гостува на някого от вас в моментите когато сме принудени от забързания делник да я оставяме сама.
Ще използвам момента да обърна внимание и на някои други въпроси, които пряко засягат нас – съседите. За доброто на междусъседските отношения и за създаването на малко общество, каквото би трябвало да бъдем, трябва най – напред да се подходи с ЧЕСТНОСТ и ТОЛЕРАНТНОСТ. Аз разбирам, че за някои от вас това са напълно непознати и неосъществими компромиси с човешкия характер, но доброто възпитание изисква поне да се опитате. Веднага прилагам и примери, за да поясня тезата си:
Пример 1: Когато оставяте писмени съобщения е въпрос на елементарна култура да посочите от кого е. Камо ли пък, когато съобщението е на нечия врата, че чак и да се стараете да е с големи печатни букви. Ясно ми е, че се безпокоите за зрението на семейството ни, но ви уверявам, че все още всички се справяме добре и с дребен шрифт.
Пример 2: Невъзпитано е, неща които могат да се кажат хилядите пъти, засичайки се на стълбището, да се предоставят в неугледен писмен вариант. Това уважаеми съседи се нарича ЛИЦЕМЕРИЕ.
Пример 3: Изливането на водата от вмирисаното кисело зеле на улицата не може да се нарече тактично или възпитано. Искрено съм възмутена, че точно приложилата гореспоменатата практика личност, ми прави саркастична забележка за състоянието на коридора, към който е успяла да хвърли нездравото си любопитството. Моля ви, ако имате претенции за в бъдеще, поне давайте пример и насочете инетереса си към плъзналите турски сериали.
Пример 4: Съобщенията от домсъвета или домоуправителя би трябвало да се поместват на видно за всички място. Изразявам моето съмнение, че всички живущи са участвили в новото разпределение за почистване на снега.
Благодаря за вниманието!

С уважение: С. Божинова, ап. 21

П.П. Не си правете труда да отстранявате писмото ми. То ще стои толкова време, колкото преценя че е нужно за да се замислят някои хора . Надявам се да не разбирате погрешно моята градивна критика. Изказвам и възхищението си от живущите, които смело изказват мнението си и не робуват на предразсъдъци!!!

Катастрофа

Мислено прокара пръста си от средата на оформените му гърди до токата на колана. Той беше виновен, че е облякъл карираната синя риза. Той беше виновен, че изглеждаше толкова очарователно. Беше виновен, че я гледаше по същия начин като преди. Той беше виновен. Или поне й се искаше. Седяха в опушеното малко кафене след толкова много време. Отново усещаше присъствието му, така осезаемо, че чак я болеше. А той просто си седеше срещу нея, усмихваше й се, показвайки невинните си (ха!) трапчинки, и я чакаше да заговори. Умишлено не се бе замисляла как да започне, защото искаше всичко да е спонтанно и чисто. Сега това й се стори непростима грешка заради огромната ледена буца, заседнала на гърлото й. Можеше поне да си помисли за първото изречение. Тя прекрасно знаеше какво иска да му каже. Но желязното му самообладание я обезоръжаваше и разбиваше на пух и прах цялата й същност. Трябвашеда се стегне и да си признае всичко. Да му признае как във всеки важен момент от живота си мисли за него. Как само той достига онова чувство в душата й, заради което си заслужава да живееш. Как се бе заблуждавала, че може да живее по желязната логичност на живота, а не в реалността на сърцето си. Ето сега искаше да му каже, че тази реалност не може да съществува без него, че тя не може да съществува без него. Да, ще му каже, че й липсва усмивката му, лиспва й остроумието му, липсват й докосванията му. Как искаше пак да зарови пръсти в косата му, да усети горещия дъх до устните си, да чуе неприличните обещания, които шепнеше в ухото й. Не знаеше дали той ще откликне на отчаяния й зов, но не това я притесняваше. Не можеше да го остави да се съмнява, че истинската любов в живота е ЕДНА и той е тази нейна любов. Господи, защо бе допуснала да се откаже от тази истина и може би да откаже и него?! Да. Ще му каже всичко. Той чака да чуе причината за тази среща. Само погледите разрушаваха обичайните клишета на учтивия разговор. Де да можеше той да види всичко в очите й. А той виждаше, тя бе сигурна. Но някои неща трябваше да бъдат казани, за да притъпят болката от онези, които не трябваше. Вече и гордостта загуби силата си, остана само неизмерим копнеж.
Тя загаси поредната цигара, остави пари за кафето си..:
- Толкова много съжалявам за всичко!

Хората по улицата хвърлиха само бегъл поглед на момичето, което изскочи пред трамвая. Очите му бяха насълзени и сигурно за това не го видя, но би трябвало да обърне внимание на пронизителния клаксон. Някъде в далечината се чу вой на линейка и ужасяващ вик от едно момче, което изскочи от близкото кафене и се втурна към катастрофата...

Време е да взема живота си в ръце. Усетих как в последно време чувството за справедливост се изкривява в мен, а и не само то. Стълбът на промяната е прекалено тънък и не знам как ще се изкача по него без да го счупя на няколко места...

-

На верандата се възцари тишина. Чувам само лекия ветрец, промушващ се между старите дъски. Мълчание. Жалко е в такъв хубав летен ден да чувам единствено мълчанието. Но ако трябва да избирам дали да слушам скърцането на къщата или нервните им крясъци, определено предпочитам скърцането. По дяволите, защо винаги любовта прави хората такива глупаци? Гонят се повече от година и все не стигат до никъде. Усещам желанието им. Пълзи по кожата ми. Гъделичка ме отвътре. Приятният гъдел на копнежа да обичаш, да прегърнеш, да докоснеш. Виждам как се гледат все едно светът е в очите на другия. И пак го отричат. Тя се крие в тази своя рамка на женското начало и някак не приема възможността мъж да я направи щастлива. Той просто вече е уморен да се бори с предразсъдъците на освободен човек. В крайна сметка и двамата са в окови. Ако се опитам да ги строша, ще се превърна ли в обект на презрението им или просто няма да има никакъв резултат? Извратеното ми въображение прониква в съзнанието му и рисува картини на потни преплетени тела. Картини на наслада. Знам, че и тя си го мисли. Знам, че учестеното дишане не е единствено от крясъците. На ум се събличат, а на яве се страхуват от себе си. Не понасям това отрицание на чувствата. Сигурно, защото аз самата съм ги пренебрегвала цял живот. Ще направя нещо. Ще го направя заради себе си, заради това, че усещам техния копнеж, който възбужда и мен. Ставам и вървя целеустремено към нея, без да й давам възможност да избяга. Устните й са толкова меки. В началото не помръдна, от шока предполагам. После съвсем леко подаде език, колкото да отвърне на целувката ми. Захапах устната й и тя изстена. О, колко хубав звук, хияди пъти по приятен от стоновете на старите дъски! Въпреки нежността на целувката, вече усещам и страст. Със всяко следващо движение на езика си, прониквам по дълбоко в устата й. Коленича до стола и бавно придвижвам ръката си от вътрешната страна на бедрото й, леко повдигайки така или иначе късата рокля. Зашепвам й как ще е по - хубаво с него, как ще изтръпне, ако не аз, а той сега проверява колко е влажна, колко го желае. Тя заваря очи и притиска ръката ми по - навътре. Бавно смъквам презрамката й и устните ми сами намират тъмното зърно, за да го засмучат жадно. Още един стон. Изправям се. Тя е готова. Мъжът до нас просто си седи и ни гледа с неразгадаемо изражение. Приближавам се по - бавно. Още в началото очаквах по - бурна реакция на неодобрение. Навеждам се леко към устата му, но спирам. Не, той не иска да целува мен. Никой не може да ме убеди колко малко значат целувките за мъжа. Посягам директно към ципа на панталона му. Той не ме спира - изненада. Не ме спира и когато лекичко близвам връхчето на пениса му - втора изненада. Усещам тръпка по гърба си и се обръщам към нея. Ръката й е между краката, където само до преди миг беше моята. Гледа ни. Прочита поканата в погледа ми и идва при нас. В началото само наблюдава как езикът ми се движи по твърдия член, който от време на време изчезва в устата ми, но след това и тя го поема. Несъмнено на света не е имало такова удоволствие, каквото изпитва той в този миг. Тръпка разтърсва цялото му тяло и за момент си мисля, че ще свърши. Вместо това само една малка капчица се появява на върха. Тя я близва лекичко и го поема целия в устата си. Той изпуска затаения си дъх и нежно я придърпва, за да я целуне. Тя прави опит да се отдръпне, но аз не й позволявам. Притискам стегнатото й дупе в ръцете си и много бавно разкъсвам дантеленото бельо със зъби. О, тя има вкус на живот, на любов и на похот. Почти не ми се иска да си тръгвам. Искам тяхното желание да е мое, мокрите им фантазии, които са на път да се сбъднат, да са мои. Но не са. Прехвърлям крака й през него, така че да не им оставям възможността и този път да избягат. Обръщам се и тръгвам към вратата на къщата. Те ме поглеждат но не ме спират. Точно прекрачвам прага, когато чувам вик, но този път не от гняв, а от удволствие. Сладък вик на проникване, на тяхната обич и моето удовлетворение.