Разводи

Братовчед ми се опита незабелязано да се намъкне на масата от дясно на дядо, но пак си изяде неизменния шамар зад вратa.

- Какво си се ушмулил като некой серсемин! Я да се изправиш, нали си мъж! – Пляяяс, кънти тежката селска ръка в съприкосновение с по градски дългия врат.

- Ох, бе, дедо!

- Какво „Ох, бе дедо!“,  какво „Ох, бе, дедо!“? – Пляяяс! Още веднъж изгрубялата от всякаква работа кожа прежулва младия тил и бати не успява да сдържи естествения рефлекс да се накокошини и вдигне рамене, я за да спаси някоя част от врата си, я за да облекчи местата дето вече парят.

- Абе, бати, нещо почервене... – братовчедка ми понякога просто обичаше да съобщава някакви факти от обкръжението, вземайки най-адекватно и приветствано участие в разговора. Който има досег с врачански или други северозападни райони, хора, дзверове и пустиняци, знае, че това е единствения правилен начин за общуване. Тоя или да дръстиш безпощадно с вулгарни и цинични шеги на звучния дълбок северозападен диалект. Като се има предвид простичкият факт, че ние сме младото поколение, събрало в себе си надеждите на поне още три преди нас и инвестициите на две, за мен и братовчедите ми вторият вариант не съществуваше. Дядо Нино, нашият прадядо, още преди повече от половин век поставил основите на семейната реализация в интелигентските кръгове, криейки се чисто гол на едно дърво от фашистите. А пък после като попремислил (защото народът казва три пъти да мериш, а сал един път да режеш) решил, че няма как да ги уплаши тъй гол и невинен като новородено, слязъл с вдигнати ръце и историята приключила с два празни меха домашна ракия и един немско-руски речник – подарък на прадядо ми от оберщурмфюрера на 29ти отряд. Надеждите продължили още повече да се натрупват като проливен летен дъжд в запушен улук, когато баба се омъжила за милиционер – квартален на нашето и още две села, а сестра й  - за завършил „висшу“ агроном. За огромно наше съжаление, мое и на браточедите ми, нашите ги хваща финият момент със смяната на режима и от тогава в общи линии всичко се лашка а нагоре, а надолу. Който е бил добре преди 89та после бил зле и обратното. После 97ма нещата пак се обърнали, а световната финансова криза от 2001ва довършва икономическия бахур от останалата карантия с един полуфалит, две съкращения и изсипването на студената вода от улука върху нашите лятно затоплени и разглезени тела (моето и на братовчедите, де). Беше взето категоричното решение – на децата им трябва диплома, „за да прокопсат поне те без бъхтене и влачене в тоя живот“.

- Значи развод, а? – След големия срам на семейството при развода на баба с милиционера, т.е. дядо ми, сега вече това табу бе изместено от развода на вуйчо ми с първата му жена. Затова и въпросът на баба Веса, която макар да беше обявена с пълно мнозинство на селския събор за „бангъл с главата“, внесе лек смут на семейната с размери на малка нива маса.

- Развод. Я некой да земе да изкара въздуха от тая чаша – в пълно самообладание вуйчо поднесе чашата си под гърлото на виненото шише, което братовчедка ми благоразумно беше подготвила в момента на споменаване на забранената тема.

Баба Веса обаче не се отказа да търси поповото прасе в торта и продължи, другарски загрижена за братовчедите ми:

- А децата какво мислите да ги правите?

- Какво трябва да ги правиме? Ще се оправиме някак си.

- Абе, момче, ти мислиш ли? На тия деца и майка, и баща им требват! Какво ти е направила жената дето не можеш му видя сметката? Не готви ли? То и в нощовите бие град! Заажда ли? Ти бъди сигурен, че храниш свойта си челяд, па зааждай и ти!

- Весо, а млъкни ма! – дядо Иван се намеси с решителна твърдост. – Какво му мътиш главата на Жоро, той си знае кое, как и защо е, а па на тебе ич и не ти е работа!

- Аз знам дека е станал сакатлъка и нема да си мълча! Нали знаете за свинята на Личо Тиганчето?

Никой не прояви видим ентусиазъм през дългата пауза от четири секунди от увода към същността на историята, ама баба Веса нали си е бангъл, не се смущава лесно от такива неща.

- Разви се свинята преди дваасе, дваасе и един дена и рече да я води на нерез. При нерезчията укю Митко, у Върбица, нали го знаете? А те така. Натоварил свинята, а па с нея и яденье и домашна ракия и айде у укю. А укю нали си е стар нерезчия му рекъл така: “ела, Личо, ние да апнеме и да пийнеме, те животните си знаят работата“. Пущили свинете да се оправат. Изпили ракията, па рекъл Тиганчето да си ходи, а укю Митко го научил: “като се прибереш сипваш на свинята ерма и вода, ако на сутринта е докачила само едното от двете и е неспокойна, значи не е фанала и пак ше додеш“. И те така, свинята не понечила да яде, само водица пийнала и на следващия ден айде свинята у карауцата, айде и яденьето, и ракията. Пак яли, пили, свинете се онождали, пак се прибрал Тиганчето с надежди. Ама свинята видиш ли, ни сака да яде, ни сака да пие... На следващата сутрин отишъл в кочините да я води пак, ама тук свиня – тама свиня – нема! А па она да не е малка да се скрие, двеста кила и кусур! Пита Тиганчето жена си: “жено, дека е свинята ма?!“. „Е па ти не знаеш ли, че от шес сабаалем се е качила у каруцата и те чака да я водиш при нереза“

Финалът на историята дойде като дълго чакана рента от ТКЗС-то, ама с горчивия намек, че житото тепърва ще трябва да се мели. Който можа се подсмихна под мустак, а по-почерпените и несхватливите направо се задавиха с хилеж. Злочестатата случка от тоя събор беше бързо забравена, за което спомогна и домашната сливова от семейния казан. Ние с братовчедите, разбира се, не пием, не пушим, не чуваме каквото не бива да се чува и не говорим за каквото не трябва да се говори. И учим. Братовчед ми уж за по-сигурно лавира между обща икономика и счетоводство, че нали си е занаят, ама ето на – втора есен е без работа. Аз си се лутам небрежно между сигурната безработност на културен дисидент и продажен социолог, но братовчедката удържа фронта и след две седмици цялата рода се събира за най-голямото събитие от реституцията насам – фамилията ще разполага с чисто нов дипломиран юрист. Специализация – бракоразводно дело.

Родата не се вълнуваше много, а и сега не се вълнува, каква точно е тая специализия. Каквато и да е, всичко минава през лентовия шлайф на „нашето гардже е най-хубавото“ и няма как да избере нещо по-малко от най-доброто. Аз обаче не се забаламосах толкова лесно и хванах братовчедката на кафе, защото от толкова приказки за пазене на поведение, тя наистина не пие. Седнахме на една маса с южно изложение в „Тракийската принцеса“, аз разбърквам кафето си без захар с надеждата ударът на металната лъжичка в порцелана да изгони махмурлука ми като камбанен звън караконджул, а братовчедката пие втори фреш от портокал след сутрешния си джогинг.

- Мари, я давай да минаваме направо на въпроса. От както си я записала тая специализация, ако щеш вярвай, ама ми се случва по безсънна нощ на всеки два месеца. Кажи ми защо.

- Какво защо?

- Защо бракоразводно дело?

Смехът на братовчедка ми свърши каквото кафената лъжичка не беше успяла.

- Аз се чудех кога най-накрая някой ще ме попита. Много е просто, не се ли досещаш сама?

- Аз че мога да ти дръпна един фройдистки психоанализ, мога, ама не е там идеята. Казвай как ги измъдри тия разводи, че вече стана ракиено време.

- Спомняш ли си историята на лудата баба Веса? За свинята и нереза? Дето се научила, че я водят всяка сутрин и на третата чакала вече в каруцата? Е, и аз така чакам.

- Какво чакаш, бе? Нереза?

- Хахаха, не ви ли учат на нищо в тая социология? Не, чакам свинете да дойдат при мене. Разводът е по-сладък от женитбата, защото ти носи облекчение, към което тяло и дух се стремят отчаяно. Нетърпението и очакването, дето са  накарали човека да подпише първия път, се превръщат в една мъчителна агония, която движи ръката при подписването на бракоразводното. Докато е женен не може нито да яде, нито да пие, нито да спи.  И е вече в каруцата. Когато стигне при мен аз му осигурявам един продължителен множествен оргазъм, какъвто най-вероятно не е изпитвал по време на брака си, а банковата сметка на фирмата се угоява.

Във влака към София се чудех коя от двете - братовчедка ми или баба Веса заслужава повече тая диплома за бракоразводно дело. Разводите и оргазмите очевидно бяха свинска работа, а навиците на свинете не социолозите или адвокатите, ами хората от село ги разбират повече. Погледнах към сака със стари книги, които спасявах от биологичното царство гъби, настанило се във влажната мухлясала къща на село и взех най-горната, вече покрита с жива синьо-зелена пелена. Оказа се, че е немско-руският речник от средата на миналия век. Отворих на буквата “S” с намерението да проверя дали “Scheidung” и тогава е била думата за развод. 

В празното на дъното е чашата,

изпранена напълно от уискито.

Умът превърна всяка чаша в наша

и всяко уиски в искрено неискано.

На дъното на чашата е празното,

кънтящо с ехото на мислене.

А уискито направи празно важното,

което с искане изисквахме.

Чашата изпразни се до дъното,

а там уиски и да искаш няма!

От самосебе си се е превърнало

в ехо от вдъхновение и драма.

Чашата е преход към бутилката -

важното в процесът на напиване.

Отвих капачката без мислене и с искане.

Нали след празното е време за убиване...

Бързаме да се застраховаме
и за да не изкипи водата за чая
котлонът работи на минимум.
Обичаме да се страхуваме,
че не се събуждаме от алармата
и няма да загреем на максимум.

(Не)Прощавам на горката машина,
че капацитетът й на теория
е минимизиран
чрез бутонът на практика.

Нямам какво да си кажа.
На теб имам, но не става така.
Предпочитам да те размажа,
да те убия и да чувствам вина.

Тогава няма да млъквам в страха си
от глухи и празни слова.
И ще те накарам да ме слушаш,
защото знам, че не можеш това.

Мъжът с татуировката

Толкова бях уморена, че се питах накъде съм тръгнала, след като мисля само за изпраните чаршави, възглавницата и леко зловонния дъх на кучето ми, което ме "целува" за лека нощ. Приемах социалния си ангажимент по-скоро като нещо, което трябва, а не като нещо, което искам. Въпреки, че очаквах да видя някого. И очаквах да се случат разни неща. А аз прекалено много обичам да се случват неща, точно в моменти когато съм почти до безумие отегчена от умората, рутината, всекидневието и хората изобщо. Често онова, което успее да погъделичка почти извратеното чувство за интерес, е или прекалено уродливо, за да види бял свят извън алкохолния нощен делириум, или се прокрадва подло в подредените мисли и чувства, като че ли обичайно неетично, неморално, нечовешко, извън-редно...
Чаках автобуса повече от десет минути. Всеки, който е чакал автобус повече от десет минути, знае, че след заветната десета минута, стрелката на секундите започва да се придвижва непростимо мудно, оставяйки носеща се като опашка на комета тежест. На около деветнайстата минута се качих в раздрънканото МПС, което едва не подмина празната спирка. Вратите на автобуса се затвориха и с това се затвори и досегът ми с оня другия свят, в който полето на действие не се ограничава пространствено, сетивно и дихателно, и в който погледът ми може да избира между по-голям брой траектории. Възприятията ми бяха за миг пометени от рязкото тръгване и спиртните изпарения от ноздрите на няколкото видимо по-черпени, по-мургави, по-гледнали ме пътници. Почувствах се неловко, малко притиснено и се оглеждах за да си намеря място, равно отдалечено от всички съмнителни на вид пасажери, пренасящи алкохол със или във себе си. Ако бях с развлечената риза и изтърканите гуменки, сигурно съзнанието ми повече щеше да ме впише в съответния свят на вмирисана изкуствена кожа, надраскана с маркер, вмирисани човешки животи и нотка на приключения. Но високите токчета винаги променят обстоятелствата.
Седнах на единична седалка от ляво, до прозорец. Единичните седалки от ляво винаги са до прозорец. Но аз седнах с лице, глава и тяло, обърнати към вътрешността на автобуса. Първото нещо, което привлече магнитите на зениците ми, беше произведение на изкуството, рисунък в тъмни тонове, почти неразличим лабиринт, и все пак с някакво змиевидно чудовище изпъкващо измежду сенките. Татуировката се спускаше по лявото рамо на мъжа от отсрещната седалка и се губеше под потника с метълска щампа и вътрешната страна на ръката му. Главата му беше опряна на прозореца и тялото му реагираше в пълен синхрон на всяко произволно камъче и дупка по пътя, които намираха функциите си под гумите на нашия вълшебно ужасен автобус. Очевидно спеше, очевидно сънят му имаше нещо общо с празната бутилка от вино, която се клатушкаше на черната издатка пред него, и очевидно това не бяха единствените причини. На седалката до него лежеше огромна раница, придружена от дебело яке. Всичко, включително и той, беше покрито с прах, от оня работния прах, който дрехите ти не могат да хванат от висене в гардероба, а от движение из света и умора от хората. Това си помислих: „Сигурно е уморен от хората“. Не можах да преценя дали е красив, дори не ми хрумна да направя подобен опит. Татуировката му се спускше по оформен мускул, не във фитнеса със сигурност. Дългата му коса беше вързана на опашка, но като че ли това нямаше особено значение за своеволните кичури, които се измъкваха за да се доближат нахално към лицето му. Главата му се опираше на прозореца и откриваше една безумна права линия на врата му, на която пулсираше вена. Ами ако допра устни до пулса му дали ще се събуди? Или червеното вино е по-силно от моя език? Дали има кой да го прегръща? Жена, мъж, майка, дете? Не мисля. Харeсва ми да си представям, че той има нужда от мен и че аз мога да му дам това, от което има нужда. Искам аз да съм уюта на самотата му, да съм завършека на татуировката му, да съм последната глътка в бутилката и да го държа буден цяла нощ, докато не заспи от моето изтощение. Такива неприлични и неморлани неща искам, които да изтрият всеки спомен, мой или негов, и всяко бъдеще, което заплашително се протяга под леглото. Пълното безвремие на тези няколко спирки не може да се утаи като вкус в устата и да се издиша през ноздрите, защото аз вече желая да сдъвча нахалният прах, осмелил се да докосне звяра на ръката му. И не би могло да се случи нищо друго, ако и да бяхме в трамвай, а не в автобус, ако и виното да беше бяло, а не червено.
Чувството да го направя щастлив се превърна в болезненa потребност да зарадвам себе си през бледото олицетворение на вечното мъжко его, което е чисто и просто страх и неразбиране. Всичко останало са тежки подметки на зле ориентирани намерения, които се разхождат върху човешкото достойнство не нахално, а спокойно, почти хладнокръвно. Тези стъпки са извън обсегa ми на въздействие, защото самата аз ги правя понякога. Но бих си направила голяма и страшна татуировка само за да се кача някой ден с бутилка вино във вечерния автобус.

Quo vadiШ, Студентски град?

- Quo vadiШ, Студентски град?
- К'вото вадя, в Содом и Гомор не са го виждали..

Дискурсът около Студентския ни град не само прилича на този виц, но и го концептуализира, подкрепя го с примери и го превръща в мантра на всеки индивид благословен с (не)известна доза интелигентност. Теоремата на Томас работи с механизъм, който се доказва сам в инертната комуникация от този тип.

Вчера имах удоволствието да присъствам на дебат между студенти относно случващото се в Студентски град. Моите адмирации към организаторите – понякога е хубаво общественото внимание да се насочва върху наболели казуси от споделената действителност. Отново пиша post factum, с ясното съзнание, че това не ми прави чест, но да говоря, твърдейки нещо е лукс, който си позволявам единствено когато ситуацията ми позволява да си представя краен продукт в резултат на изреченото. Бил той и прост консесус по темата.

Употребата на понятията „дискусия“ и „дебат“ в съвременния дискурс на публично говорене (политическо, научно, социално и пр.) претендират да съдържат в себе си възможността за сблъскване на повече от една гледна точка. Уви, Студентски град беше елитарно „обсъден“ от позицията на вече взелите решение за характера на съдбата му студенти. А именно – затваряне на чалга дискотеките, отваряне на библиотеки и кафенета, въвеждане на смислени правила в общежитията, промяна във висшето образование и т.н. Списъкът беше доста дълъг всъщност. Така определената визия произвеждаше метаморфозата на Студентски град от мека на разврата към студентски кампус по западен модел. Идилията започна да се пропуква още в самото начало, когато гордо беше заявено, че е изтрит коментар във facebook, който изказва мнението, че видите ли, как така ще се затварят дискотеките – те децата вече не са при мама и при тати и искат свобода, дори това да означава да въртят кючеци с Преслава, да се напиват до безпаметност и да се сбият един-два пъти в месеца. Не стига налагането на цензура в свободната социална мрежа, ами и представители на студентския съвет ясно се разграничиха от пост-а на явно бившия председател на съответното звено. Трогателно. „За малко да сбъркам“, би казал Андрей Баташов в контекста на един негов спектакъл. Защо не се дава достъп на наистина различните мнения? Кой решава, че те не са адекватни? Кой кого е упълномощил да нарушава правото на свободен изказ и да предефинира понятия от утвърден общ характер с претенцията за такъв? Петнайсет човека в стаята на Ректората „гражданското общество“, което се чувства отговорно и ангажирано със случващото ли са? Петнайсет студенти представителна извадка за студентки град или за всички бълагарски студенти ли са?
Изхождайки от принципите на либералното право, считам за нередно подобен род репресии върху убежденията и личното мнение. Грешно е да се гледа на обществото като цяло, за което друго извадково и непрдставително цяло има компетенцията (каква питам аз?!) да решава какво трябва да се направи и след това да обсъжда как трябва да се направи. Изказването на Маргарет Тачър, че няма общество, а само индивиди, зачерква именно този аспект на мислене на социалното и претенцията за взимане на политически решения – аспектът капсулиращ индивида в колективното съзнание, функционално лишавайки го от права, задължения и в някаква степен отговорност за собствените си действия и/или тяхната липса.

Амбициозната задача на този дебат, да открие решения или да състави списък с такива, е нелегитимна в протичането си. Теорията може да бъде утопична, изпълнението – не. Ако претендира да бъде, то се изкривява в приказки и митове за лощ манталитет, локални политики и бунтове в името на „общото благо“. Представете си, че Френската революция казва директно bonjour не на ляво-социалните идеи, а на авторитаризма. До това води и зле осъзнатия марксизъм, който явно често съвпада и със неосъзнатия. Фразата „средата определя хората“ се повтори толкова пъти и събра толкова съгласия в залата, че стените започнаха да се приближават към мен. Доминиращото мислене през структури, а не през личност и индивидуалност ми прилича повече на диктатура, отколкото на демокрация. Гражданската ангажираност не би могла да бъде реална и устойчива по този начин.

Изглежда тълкуването на „гражданско общество“ също напоследък стъпва върху позицията на интелигентния информиран индивид, който е „гражданското общество“ или който трябва да обясни на масата, че тя трябва да е „гражданско общество“. Призивът е към революция, която да създаде „естествено отсяване на некачествени кадри“. Пояснявам, че под „некачествени кадри“ се има предвид студенти, които имат незадоволителни резултати на кандидатстудентски или други изпити. Изглежда, един изпит по история, на който си изписал 16 страници те прави способен на гъвкава мисъл и адекватен анализ. Аз пък написах четири страници на моя изпит и имам тройка. На изпита по философия и социални науки имам 3.75. Аз „некачествен кадър“ ли съм? Нямам ли право да уча в университета, защото не съм зазубрила и възпроизвела очакваното ненужно знание, което тренира единствено механичната памет? След подобно окачествяване малка утеха за изтръпналото ми от недоумение същество беше намека за функционирането на самото оценяване. Бих искала да зная дали всички проверяващи се ръководят и от съдържанието освен от обема, т.к. на втория изпит по история разказвах и разглеждах филма „Сватбите на Йоан Асен“, просто за да не предам празен лист. Е, отново имам три.
Но това е периферията на същинския въпрос, аз разбирам, че има нужда и от подобно оценяване на чисто информационни знания.
Поантата на Андрей Райчев, че всички студенти трябва да се намалят на половина, изглежда се превръща в мото на революционния апел за структурно реорганизиране на почти всички институционални сектори, начело с образованието. Не мога да бъда съгласна с подобно твърдение. Равният шанс в образованието, който съответства на демократичните стратегии, според мен предполага по-широк и свободен първоначален достъп до системата. Какво и как трябва да се случи вътре в нея след това е предмет на обсъждане, към който не мога да заема категирочно отношение. Забележката по средата на дискусията, че е добре да се обърне внимание на средното образование, т.е. институционалната среда, където се формират нагласите на бъдещите студенти, е гъвкавият подход, който се зарадвах да чуя. Нещо повече, според мен промяната във висшето образование трябва да се мисли паралелно, но спрямо други предпоставки. Училищното образование е това, което се нуждае от реформа. Такава, която да насърчава аналитичния подход към науките и действителността, да възпитава либерални ценности и вместо да стигматизира и да произвежда неравенства, субективно окачествявайки индивида с оценка или конкретна реакция, да въвежда екипната работа и конкуренция. Селекцията на базата на постиженията в момента поражда чувство за несправедливост, което лесно преминава в девиантно поведение при откъсването от нормите на първичната среда. Разбира се, че младежът иска да е готин и като трябва ще се сбие, ще се напие и ще си пусне новия чалга хит, че даже и това ще му хресва.

Промяната на идеологията и манталитета не може да се случи с едно определено действие, един протест или една реформа. Това е съвкупност от различни сфери на социалната реалност и всяка вяра, че положителната промяна в една, ще доведе до положителна таква в друга, е нищо друго освен наивност. С това съвсем не казвам, че стремежът към усъвършенстване на системите е безсмислен. Напротив, твърдя, че това е едно от най-смислените неща, които могат да занимават ума на младия човек. Но гледането нагоре и отгоре не води до трайни и продуктивни резултати, особено ако позицията на, преносно казано, йерархично ниво е отдолу. Паралелното вглеждане в средата е това, което би могло ефективно да резултира на макро-ниво. Появи се предложение да се направи книга с всички добри неща, които са направени в Студентски град. В началото това ми се стори малко по детски очарователно, но сега е по-скоро като малките крачки, които смятам за решение. Бих допълнила само, че „добри“ би следвало да се мисли като „полезни за студентите“. Затварянето на една дискотека не е такова експлицитно положително решение. Най-лесно е да се обсъжда разврата и покварата и да се мисли върху тяхното насилствено премахване. Но лошото говорене за една добра идея, всъщност я убива. Бавната промяна е трайната промяна. Аз виждам нейното осъществяване в тези малки, а понякога и по-големи студентски инициативи, които са ориентирани не към показния апел за революционна реформа и оплакване от институциите, а към студентите – към задоволяването на техните и интереси и провокирането на такива. Не контра действието на считаното за неправилно действе е решението, а действието към смисъла. Като че ли понякога се забравя каузата и се помни единствено военната стратегия. Икономическите интереси и частната собственост в Студентски град са там. Нека бъдат изместени от други интереси на ползвателите на тази частна собственост. Никаква радикалност, никава революция, а малки и полезни инициативи, в които се вижда истинският ентусиазъм за вършенето на нещата.

Дано продължението на този дебат бъде ползотворно. Според мен би било такова, ако се включат експерти и политици в обсъждането, а защо не и бизнесмени, които се развиват на територията на Студентски град. Обсъждане с цел разрешаване на проблем би следвало да включва представители от различните страни на този проблем. Сметките без кръчмаря никога няма да излязат.

Фалшиво внимание

Обърни ми внимание само за малко
със ясното знание, че малко е жалко.
Прошепни, излъжи ме със смешно твърдение,
че жалкото малко не изисква съмнение.

Ако малкото жалко е само за мене,
то моето време ще минава към тебе.
Запомни, че не искам фалшиво внимание,
уплътнявай безвремието с чуждо страдание.

Вторник

За какво живеем, ако не за моментите, в които се прибираш след 12 прекарани в университета дълги часа, изпълнени с безконечното доволство от затрупването с огромен масив от знания, който се опитваш да смелиш като стомах ябълка на гладно. Краят на 12те часа е съдържал кофти монитори, компютри с имена на социолози, SPSS, който те кара да се чувстваш като шимпанзе пред часовников механизъм (чуваш тиктакане и знаеш, че то означава нещо много важно, но не знаеш какво точно), и ВЪПРЕКИ ТОВА, когато прекрачиш прага на дома си, си мечтаеш да беше останал в университета, в тая що-годе уютна сграда, на която, колкото и ремонти да й правят, пак ще си е соц. Понеже днес разбрах колко е важно оформянето на въпрос от безвъпросният контекст (видиш ли, тука е ясната идея на прагматизма), аз имам отговор на тоя въпрос. На тоя, и на другия, и на третия и т.н. Както една учителка от гимназията отговаряше на всеки въпрос "защо" (защо имаме такова ужасно домашно, защо ми пишете двойка, защо слънцето ми блести в очите, защо ме замеряте с тебешир) - "ами, за да ви е гадно, бе!". Е, на мен ми е гадно, но в социологията намирам по някое парченце спасение. Споделям ги, макар да са валидни за конкретното място и време. Подозирам, че социолозите, или поне колегите, ще разберат, че даже и забавното ще усетят.



Заблудена студентска душа: "Кой казваше, че 2+2 не е 4, а само ние така си вярваме? Аристотел?"

(Без)авторитетен (т.е. избягват се разните му там властови отношения) преподавател: "Не е Аристотел, Витгенщайн е." Кимат студентските души - "да, да", кима и преподавателя - "е, да, де, има няколко столетия, но какво са те с оглед на вечността".



(Без)авторитетния преподавател: "Ако всяко наше действие е детерминирано от правило, от социален закон, по-добре да се гръмнем".

Междувременно, разбира се, установихме как човекът, но не кой да е, а рационалният homo economicus, всъщност може най-рационално цял живот да се самоубива, ако очакваните ползи от тази крайна цел оправдават вложените усилия и изразходвани ресурси.



Също така видяхме как SPSS има табличка като в Excel, ама иначе нямат нищо, ама нищичко общо помежду си. Но нищо де, клетките се разтягат на същия принцип.



Полезен вторник. Добре, че свършва.

На театър - 29ти февруари

"Мисля, че е време да отида на театър", както пее Ерол, та по този повод преглеждах програмата за единствения свободен ден (вечер) следващата седмица - 29ти, сряда. Резултатът е доста приемлив.


Театър 199 Валентин Стойчев – Рибарят и неговата душа, 19.30ч
Оскар Уайлд. Мариус Куркински. Всяка година се чудя защо не остава време за нея. А трябва, сигурна съм, че трябва. Дори не смея да имам конкретни очаквания. Предполагам, че те ще се оформят чрез ретроспекция, след като гледам постановката.

Народен театър Иван Вазов - сцена Сълза и смях – Пет жени в еднакви рокли, 19ч
Веднага познах – това ще да е неангажиращото, разпускащо, представящо красиви и харизматични актьори на сцената представление, за което се обзалагам, че е препоръчително да си вземеш билети две седмици по-рано. Интересно ми е дали от втория ред (обичам да седя на първи или втори ред) се забелязват алкохолните торбички на Чочо или актьорската му игра е наистина толкова добра, че да ги прикрива. Отдавна не съм ходила на театър и въпреки, че Койна и Чочо на една сцена са примамливи, не съм сигурна, че искам да са първият ми път (тази година). Предпочитам да дам цветето си на нещо малко по-претенциозно.

Народен театър Иван Вазов – Крадецът на праскови, 19ч
Оу, йе. Любима повест, любима история! Любим Юлиян Вергов! Класика, класика и пак класика. Ако не отидем сега, ще отида друг път, но определено искам да се насладя на сценичната реализация,от която се надявам да не лъха тежък драматизъм. Самата история е достатъчно тъжна и поглъщаща.

Театър Българска армия – Железният светилник, 19ч
Отново класика, но не така лелеяна от мен. Многообразието от лица на сцената винаги ми се е струвало натоварващо (наличието на един от братята Бахарови не променя този факт), още повече, възпроизвеждащо елементи от тежката ни народопсихология. Така например аз знам, че харесах пиесата „Албена“ по Йовков, но също така знам, че нищо не разбрах и трудно следях действието. След това прочетох разказа и се оказа, че наистина съм останала доволна.

Младежки театър Николай Бинев – McBeth, 19ч
Режисьор е емблематичния Теди Москов. Пиесата е доста критикувана като повърхностна и крепяща се на стари лаври на режисьора, но точно за това аз бих я гледала с удоволствие. Залагам на тънък, може би леко пошъл хумор, който вероятно не се е понравил на широката публика (която е яхнала мейнстрийма на Рачков и Любо Нейков).

За не-ACTA-визма и гражданството

Прости ми, о, ти будно гражданско общество, за следващите редове, които макар и пропити с виден скептицизъм, в никакъв случай не биха имали за цел да омаловажат или отрекат твоето съществуване, активност и граждански ангажирано съзнание!

Протестът срещу ACTA безспорно се увенча с небивал успех и интерес на фона на всички останали наболели проблеми, сръчкващи обществото ни в ребрата почти като poke-ване във Фейсбук. И аз, като много други блогъри, ще споделя приятната си изненда от множеството се събрали хора, които, по мои скромни наблюдения, съставляваха доста хомогенна тълпа, но това сигурно се дължи на слабите ми сини очи и метър и петдесет височина. Не успях да видя „хора от всички възрасти“, освен ако „всички възрасти“ не са във видимия интервал „15-30“, който не че е малък, но някак на мен не ми е достатъчно пъстър. Тревожи ме фразата, не друго. Хората между 15 и 30 години са достатъчно диференцирани помежду си и може би са тези, които трябва да бъдат истински действени и ангажирани в едно общество. Сигурно от овладяния ми напоследък ентусиазъм, ми се струва, че малко нещата се преекспонират, позавъртат и се наместват, идеално пасвайки в улея на притесненото и отговорно „гражданско общество“, което в он-лайн фейсбук и блогърско пространство се превръща в събуденото чудовище от Лохнес – страхотни нефотошопнати снимки, изложени с обяснения, да не би някой да не разбере за какво иде реч.

Получавам световъртеж от цифрите десет – тринайсет хиляди. Бях там и си мислех, че съм част от четири – пет хилядна тълпа. Гледам някакви снимки – пак така ми се струва. Като човек, претендиращ за някакво ниво на постоянна рефлексия, реших да не се доверявам на собствената си преценка и да се допитам и до Чичо Гугъл (нали и за това си право излязох вчера), и гледам снимки от протеста на 5ти декември 2011г. в Москва срещу „Единна Русия“ на Путин, гледам от протеста в София срещу ACTA; гледам снимки от протести в Япония, гледам от протеста в София... Или навсякъде лъжат, че на въпросните фото произведения има около 10 000 човека и всъщност те са много повече, или просто никой от многобройните професионални фотографи и любители не е успял да обхване по същия начин вчерашния ни протест. Впрочем мен никой не ме е преброил, та да се знае – не 10 000, а 10 001 човека.
Ние, 10 001 човека, гражданското общество в страната, казахме „НЕ на ACTA”. Само че аз не виждам в това признак на отговорност или кристализиране на гражданско съзнание. Виждам хора, които са чули, че нещо може да се случи с интернета им и са решили, че не бива да го допускат. Виждам хора, които са чули, че ACTA нарушава основните човешки права, такива, каквито още шотландските либерали са ги описали, и са решили, че не бива да го допускат. Още хора, които чули, че ACTA е ЗЛО (да речем като Шистовия газ) и решили, че не бива да я допускат. Други, които са там, щото видиш ли „гърците правят ебаси протестите, а ние кво“. Хора, които живеят до Витошка. Такива, които са излезли да разходят кучето. Разбира се, някои, които са изчели прилежно ACTA и всички публикации свързани с нейния пъклен план за унищожение на хиперреалното пространство, където вече са пренесени животите ни, мислите ни и свободите ни. Гражданското съзнание не се определя единствено от това дали е осъзнато или не. Степента на осъзнатата отговорност и пряка ангажираност с нещо, което е и извън личния интерес и улеснение тук и сега, е „гражданството“ , което така усилено не присъства в никой изкрещян призив. Необходимо е да се припознаваш като „гражданин“ и когато си дупчиш билетчето в автобуса, а не само когато смяташ, че някой се опитва да ти наложи репресвини нормативи. В четвъртък присъствах на една дискусия в Червената къща – „Народът“ и „гражданското общество“ като ресурси на демокрацията“, където участваше Меглена Кунева (заедно с проф. Ивайло Дичев, Мария Иванчева и доц. Боян Знеполски). Темата е част от един цикъл за значението и смисъла на протестите, та по повода г-жа Кунева спомена един разказ на Уди Алън – „Гржданското неподчинение“ (аз не можах да се запозная с него), където авторът обяснява как хората могат да подскачат и да също толкова въодушевени, дори ако крещят „Пудинг! Пудинг!“. Ритъмът на тълпата някак заглушава рационалният глас на гражданското самосъзнание. Не случайно видях жена с фотоапарат коят носеше плюшена овца и я постави пред обектива така, че на заден фон да е шествието.

ACTA е абсурдна в своята ограничителна концепция, не само на отделния човек, а и на бизнеса, на икономиката като цяло и това е видимо за всеки склонен да практикува мислене от време на време индивид. Абсурдно е да се ратифицира. Най-малкото фактът, че се позволи да излезе в публичното пространство говори за това. Политическият и икономически елит трябва да е безумно глупав и наивен, за да допусне поставянето под въпрос на нещо, което със сигурност ще предизвика неодобрение от широката общественост в международен план. И ако за политиците имам известни резерви, то в икономистите, бизнесмените, не се съмнявам. Като търговско споразумение ACTA би могла да премине своя път към реализация по-гладко, подобно на споразумението за изкуствено изхабяване на стоките. Тогава две три поколения по-късно биха си разказвали легендите как в началото на 20ти век електрическата крушка е можела да издържи поне 100 години, а в началото на 21ви век достъпът до информация и изказване в интернет са били свободни.

Няма действие извън нечий интереси, както няма и интереси извън нечие действие.

Протестът срещу ACTA успя да канализира целият младешки ентусиазъм за борба, даде кауза и се проведе мащабно, без ексцесии и само българските трибагреници, равни по брой на плакатите срещу ACTA, и кавър версиите на скандирания, характерни за футболни агитки, навяваха смътен спомен за буйна кръв, лееща се и проливаща друга по улиците. Идеологията ме заля и от разни бели ленти на ръцете, боливийски цветове по шапките, слаби мегафони, „свобода или смърт“, кубинки, гевреци и още едно две неща, но те не са важни.

Важното е, че България каза НЕ на ACTA. Другото е вятър.