Сламка

Кажи ми как света, за Бога, е узрял
във толкоз много фалш и кал?
Отговори ми тъй направо, отведнъж.
За миг се спри да бъдеж МЪЖ!

Къде забравиха се славните поети
с идеалистичните куплети?
Вярно, понякога превзети,
но правят го така да се усети....

Оглеждам се във панаир на суетата,
как всички чинно и почтенно заемат си местата
и чак се плаша, че и аз се виждам там
залята с кичове, сервилничене,СРАМ!

Някога по - друго гледах, знаеш....
Но преди завинаги да ме окаеш,
кажи ми как да бъда твърда?
Да махна чуждото, което се намърда?

Тука вътре във душата...
Което като спя се мята
и като пожелая нещо силно
ми казва: "не бързай, може пък да не е стилно".

Ха, стил ли! Стил няма в нашто поколение.
Всичко стилно "потъна във забвение".
Ето, да клишираме и критиката може.
Как до там се спуснах, Боже?!

Помня думите ти ясно:
да не свиквам, когато ми е тясно.
Кажи ми как тогава, мой порок,
да направя света малко по - широк?

Знам, че няма смисъл да те питам.
Но трябваше поне да се опитам,
за да избегна тази рамка
от фалш и кал...
хванах се за сламка.

Рими

Хайде, прегърни ме,
чувствам се ужасно.
С поглед излъжи ме,
всичко да е ясно.

Знам, че не е лесно.
Знам, че има време,
но всичкото чудесно
изгуби се във мене.

Хайде, тръгвай смело!
Тя те чака в Рая...
Леко и умело
аз ще те забравя.

Няма да те спирам.
Нека да повторя
искам да те имам,
но няма да съм втора!

Ела да си те гушна.
Чувстваш се ужасно...
Не, не съм послушна.
Знам си свойто място.

Малко страх усещам...
и във тебе има.
Пак ще те посрещам,
но без да има рима.

Студено ли ти е?

Започна да ми става студено. На фона на глоблното затопляне даже ми става гузно, че искам да съм на топличко. На теб студено ли ти е? Как се справяш? Аз се завивам с 6 одеяла, ама си е все същото. И книжка взех да чета, ама пак не помага. Предполагам, че всичко е от времето. Не можем да го контролираме, ако иска ще е топло, даже горещо. Ако не - ще изпукаме от студ и след няколко милиона години ще ни размразяват, чудейки се какъв странен биологичен вид сме. Мислиш ли, че може да се случи? Да умра от студ имам предвид. Или това е просто гласът на самосъжалението ми, който се опитва да ме замрази? Аз не съм сигурна. Понякога искам да умра. По - точно да заспя за много много време и като се събудя всичко да е ново. Цял новеничък нов нов свят. Няма значение какъв ще е климатът, важното е, че няма да е същото. Представяш ли си ей такъв живот без болка и без самота, без горещина и без студ? Да няма сълзи, да няма и смях. Ще бъде ужасен живот, нали? Сега като се замисля... нека да ми е студено, докато съм будна. Нали ми е топло, когато спя.

Защо не ми каза?

Не знаех, че ще е толкова трудно. Защо не ми каза? Знам, че не разбирах и не ти вярвах, но трябваше да ми кажеш. Спомням си когато ми разказваше за парите и тяхното място в живота. Колко ли глупава и наивна съм изглеждала в очите ти... В моя нереален свят с идеалистични идеи и мечти, в които няма място за криза, за страх и за провал... Защо не ми каза, че няма да се справя с отговорностите на зрелия човек, с бързото и еднообразно темпо на делника... Защо не ми каза, че времето не стига, че един живот не стига да изживееш себе си и да имаш поне една минутка да погледнеш към небето? Едва ли щях да ти повярвам, но да ми беше намекнал поне... Хубаво беше там в нашето безсмислие и ми липсва това чувство на увереност, което изпуснах, слизайки от трамвая. Искам да забравя настоящето, искам да заспя най - дълбокия сън, искам да имам сила да променя света. Защо не ми каза?