Усети болка. Още една пеперуда в стомаха й беше пронизана с карфиците, летящи от погледа на неговите сини очи. Замисли се дали не би могла да ги препарира. Ами да, ако убождането е точно по средата на гърба. Но надали щеше да боли по - малко. Винаги се изумяваше как чувството успяваше да предизвика истинска физическа реакция в тялото. Самият процес вероятно е описан подробно в учебниците, но същината на значението му беше това, което заслужаваше да бъде разгледано. Мисълта, че една емоция има такава власт над жизнените функции, я накара още по - строго да си забрани да се отклонява от правата линия на мисълта, която трябваше да минава през това, което имаш вкъщи, това, което можеш да постигнеш на работното място и това, което обичайно излиза от двете. Ето това се казва здравословен живот! Никакви кроасани с шоколад, никакви сиропирани сладкиши и никакви пеперуди в стомаха!
- Времето е само за разходка, нали? Пък ние дойдохме в този шумен бар, където никой не чува какво казва другия...
Да! Забраната за въление от обърнатото внимание работеше отлично. Можеше пък да се окаже вярно, че разумът абсолютно владее емоциите и може да направлява траекторията им.
Никой не чувал нищо, да бе да. Просто защото не си прави труда да чете по изкушаващите устни на човека срещу него и не следи изкусното движение на езика, който нежно се отблъсква и притиска до зъбите, за да оформи звука на думите...
- Смехът винаги навсякъде се разбира. Не съм останала с впечатлението, че някой иска да чуе нещо друго.
Той поклати глава в знак, че не разбира и тя се наведе към него, да повтори. Ароматът на мъжки парфюм събуди най - първите човещки спомени за греха, които дремят на дъното на съзнанието в очакване на уханието... Прошепване, усмивка, докосване по рамото...
- Нека да излезем малко на свеж въздух.
Разбира се безропотното подчинение никога не се включваше в плановете, но винаги се намърдваше в ситуацията. Заведението беше препълнено, но на нея й се стори, че всички им правят път. Една от пеперудите сякаш помръдна крило, но решителното стягане на коремните мускули безпрекословно прекарти този опит.
- Чист, но студен въздух. Нека да се връщаме скоро.
- След мъничко ще свикнеш, ще се отпуснеш и няма да ти е толкова студено. Повярвай ми, по - добре е от цигарения дим там вътре.
- Ха, разбира се, че ти вярвам. Аз съм пушач, а ме дразни дори димът от собствената ми цигара.
Не се чувстваше добре. Нещата не трябваше да стават така. Не че беше станало нещо особено, но просто усещането, че ако те двамата са пред бар в един часа след полунощ за да "подишат чист въздух", не трябваше да са съпровождани от десетките регулатори на другите и себе си като кое е редно, кое е нередно, какво не бива да си помисли другия и това което стиска в джоба си съвест ли е или нещо друго... Това усещане не трябваше да има покана за първия ред на представлението.
- Приятелят ти защо не дойде?
- На работа е утре и трябва да става рано.
"Лъжа. Просто не исках да идвам с него. Задушавам се."
- Разбирам. Хубаво е, че работи.
Мълчаливо кимване и една две минути тишина. Или пък един - два часа, една - две вечности? Колко невероятно изглеждаше с измачкания костюм, ръце в джобовете, блестящи от алкохола очи...
- Още ли ти е студено?
- Какво? А, не.
- Да не би да прекъснах нещо, което се случваше в главата ти?
- Сигурно ще те разочаровам, но не. Няма как да прекъснеш нищо там. Архивирам всичко и след това търсачката ми го предоставя.
Господи, тя ли каза тези глупости?!
- Но няма как да ти педостави момента отново, нали?
Крива полуусмивка. Това не беше на добре, пеперудите стават безсмъртни от такива усмивки.
- Може би ще ми предостави по - добър момент..
- Но само в ума ти.
- Там е безопасно.
- Не намирам твоя ум за безопасен.
- А аз не намирам твоите комплименти за безопасни.
- Ха, ха, ха... Туше.
- Ооо, не! Недей. Винаги съм мислела, че признанието за поражение е просто дипломатическа тактика.
- Тогава, нека да влизаме вече...
Точно това трябваше да се направи. Да се върнат при другите. Това беше рационалното и правилното решение на задачата. Но защо го предложи той?
- Да, да се връщаме.
Стори й се че той не помръдва от мястото си, с ръце в джобовете, обърнат към нея. Отмести очи от погледа му, защото й се струваше, че ще разбере мислите, които дори тя си забраняваше да пуска на бял свят. Страхуваше се, че ще усети вятъра, който пеперудите предизвикваха с крилете си. Тръгна пред нея, но на вратата й направи път. Джентълемен до мозъка на костите.
20 ГОДИНИ ПО - КЪСНО
- Две деца, верен съпруг, голям апартамент и вила... Никак не е зле!
- Ха, ха. Да така е. Важното е, като погледнеш назад и си направиш равносметка отново да се чувстваш удовлетоврен.
Удовлетворение? Къде е, искам го! Блудкавите приказки със стари състуденти определено не помагаха особено. Тя се усмихна и сипа още две захарчета в кафето си.
- От кога пиеш толкова сладко кафе?
- От както животът ми е непоносимо сладък и искам и кафето ми да е като него.
Всички се засмяха. Нима не знаеха, нима не разбираха, нима и те не се чувстваха така? Сякаш нещо липсва, нещо не е на мястото си и не е трябвало да се случва така. Искаше толкова неща и повечето от тях имаше възможност да постигне, но някак все не беше редното решение... Сега знаеше, че мина покрай смисъла на живота си и го остави далеч зад себе си, за да живее редния смисъл на другите. Глупаво, малодушно създание! Това беше тя.
Точно палеше цигара, когато видя по улицата да минава един мъж, когото познаваше. Веднъж дори бяха заедно в някакво нощно заведение, каквито тя не посещаваше често. Той също я позна, усмихна й се. Тя стана от масата, извини се на приятелите си и реши да отиде да го поздрави. Докато се приближаваше към него си спомни за пеперудите в енциклопедията за насекоми на десет годишната си дъщеря. Странно. Когато стигна до него вече не й се струваше странно...
- Здравей, как си? Не сме се виждали от толкова много време...
- Така е, направо късмет, че се познахме.
Беше възмъжал, леко наедрял, усъвършенствал кривата усмивка и ръкостискането.
- Знаеш ли, не мога да оставя приятелите си...
- Няма нищо и аз бързам... Радвам се, че все пак се видяхме.
Имаше ли какво повече да губи?
- Чакай... Ако искаш може някой път да отидем на кафе?
Почувства се като ученичка. Той вече беше тръгнал, но спря и се обърна.
- Бих искал. Ако не те е страх от комплиментите, които със сигурност ще ти направя.
- Ха, ха. Далечен разговор, не предполагах, че го помниш.
- Какъв разговор?
Реторичен въпрос с крива усмивка. Какъв очарователен мъж! Той се доближи към нея с визитка в ръката.
- Завърши ли социологията между другото?
- Да, разбира се. Без нея едва ли щях да съм и наполовина доволна от себе си.
- Тогава значи най - накрая си усвоила първото й правило...
- Не те разбрах...
- Първото правило на социологията: Нищо не е такова, каквото изглежда. Обади ми се, когато си свободна. Сега наистина трябва да тръгвам. Довиждане.
Върна се в кафето, за да плати сметката и реши до края на деня да свърши някои неотложни задачи. Да запише децата на плуване, да купи подарък за рождения ден на майка си и да мине през адвоката, за да започне да подготвя документите за развода.
Пред кантората имаше чисто нова кофа за боклук. Първото нещо, което падна в нея беше някаква визитка, изхвърлена от жена на средна възраст, която спокойно влезе в сградата. "Сигурно е за някакво оформяне на документи", помисли си с облекчение адвокатът и пусна щорите, за да се приготви да посрещне следващия си клиент.
