******** **?

Дааааммм... дай рибу рибу рибу, даййй рибу рибу рибу дайй... мяуу... Много прециклям, ама сериозно много и все не казвам, каквото искам да кажа, да не би после да има "ейй, много сбърках". Все си мълча и най - много сбърках, че си мълчах, защото сега не ме чуват като говоря. Искам да кажа толкова много неща, но отново ме е страх... оправдаят ли се страховете веднъж, после трудно се превъзмогват. Ама да говоря ли или да действам, или в случая е едно и също, и да мълча ли или да се скрия някъде, или пак е едно и също? Вече не мога и да спя, понеже сънувам кошмари и някак не намирам утеха в нищо. Дори самото нищо не може да ме успокои. Знам какво искам, но не знам как да си го поискам. От трън, та на глог. Айде обратно на стартовата линия, тоя път без падания и дано поне да финиширам.

Кошмари

Вече цяла седмица... и не престават. Естествено при кошмарите усещането за реалност е някак по - силно, от колкото при хубавите сънища. Току що една приятелка ми каза, че е по -добре веднъж да те заболи силно, отколкото дълго време по малко. Аз имам чувството, че всеки сън продължава години, а времето, когато съм будна е само няколко мига. Не знам дали се дължи на факта, че всички отново очакват прекалено много от мен ((или аз очаквам прекалено много от себе си)), че времето не стига за нищо, че страхът от мощен, неизбежен, всеобхватен провал ме завладява отново, или че той сънува бившата си приятелка, но сънят не стига, кошмарите продължават и ме хваща яд, че не ги помня всичките. Хубаво е единствено усещането като се събуждам, все едно някой ме е ощипал като по филмите и "о, да! било е само сън". Е, вече не ми харесва какво виждам и като си затворя очите.

Поглед назад - Тавански спомени

Сега ми е интересно като се връщам назад и си спомням за отминали чувства, случки и погледи. Интересно ми да е да следя промяната на виждането ми за живота и да откривам приликите и разликите. И светът не е същият... според мен е малко по - жесток. Нооо всичко тече, всичко се променя, само амбициите са си същите :D. Малко ретроспекция... По принцип свикнах да отбелязвам датите на всичко, което пиша. Само за първото не се знае къде точно в миналото се рее. Предполагам, че е някъде април - май 2006г. Когато открих в христоматията по литература "Тавански спомени" на Валери Петров.

ТАВАНСКИ СПОМЕНИ 2

(по Валери Петров)

Таванът прашен е и паяжините скъсани.

Стълбите проскърцват с нотката на джаз.

И ковчег от спомени, неотдавна търсени,

и комплект от чувства купени за нас.

Ето роклята червена,

ушита от съседката под вашия етаж.

Вместо с копчета, със цип снабдена,

да спести страха в дванайсетия час.

Ти дойде във полунощ в студентската ми стая

и решителност личеше в сините очи.

А, аз си мислех, че точно за това мечтая.

Млад човек - от де да знае, че греши?

Направих крачка, две, три, пет.

А ти на устните ми се предаде.

И съдбата прати мъничко късмет,

и пръсти разтреперани... и ципът заяде!

Ах, студента как се разтрепери!

Чак тогава осъзнах,

че твоето сърце моето намери

и не е нужен плач, но пак желаем грях.

Как ме спря една червена рокля?

Малко странно, но до днес не знам.

И вместо нея, аз исках да те стопля,

със дъжд от копчета, без глупав план.

Комплект от чувства на нощта продадени

напомнят тихо нотката на джаз.

Седни до мен. Циповете са създадени

да разкъсат паяжините в нас.

За стимула и още нещо... ( | част )

Битка

"Доведох Слънцето във Ада",

прошепна Дявола в ухото й.

"Но е разкъсано, кърви и страда,

измъчвам го с горещи спомени.

Сънува то, че топли хората

и лъч след лъч изпраща, но уви,

аз показвам му сълза в окото ти

и как ледът не се топи.

Как всяка капка Светлина

улавям аз във своя мрак,

и как само чиста болка и тъга

разяжда всеки сляп глупак.

Ела при мен и ще го пусна,

ела при мен и остани.

Ще те науча да си по изкусна

в своите така примамливи лъжи."

Погледна в Дявола лукаво,

за да скрие, че кърви.

Пое си въздух и отказа:

"Ха!Ти ли ще ме учиш на игри?

Ако поискам ще направя

нощта по - светла от деня,

и какво ще правиш ти тогава?

Ще ме накараш ли да спра?

Ами ако философски камък,

случайно аз изпусна на Земята,

нима ти няма да си жалък,

сам - самичък долу в Тъмнината?

Не ти си хитрият, а аз.

Аз владея твойте грехове.

Слънцето не е като нас,

то има достойнство и сърце..."

С човешки писъци проплака Дявола,

безсилен, но не напълно надхитрен...

Той знаеше, че все пак Слънцето

няма да изгрее един ден.

Залезът игриво се изкиска.

Подскочи и се скри в нощта.

Той бе свидетел без да иска

как Луната победи съвсем сама.

Химия на чувствата

Малко предистория...: Напълно случайно, абсолютно без да искаме, по стечение на обстоятелствата с Цурето попаднахме на състезание по сладкодумие. Какво да се прави - празник на школото, а извинителни бележки нещо почнаха да се намират все по - трудно в наши дни. Но за глобалните кризи друг път, сега малко химия на чувствата.

Как искам да почувствам твоя титър,

ще те отпипетирвам литър след литър.

Химичното ми равновесие ти обърка,

но с тази катализа много сбърка.

Чувствата не искат да се утаяват,

да се неутрализират не успяват.

Нормалността да изчисля не мога,

от пасивирането няма изгода.

Искам да накаля своята воля,

но ти изигра своята роля.

Ти променяш моето pH,

влюбена съм в тебе, еха-а!

Как искам да си спомня утре

Как искам да си спомня утре. Всеки от нас познава времето, защото ние сме се родили в него и то в нас, но никой не може да си го спомни изцяло. На моменти ми се струва, че ако не си спомня, ще се разпадна на милиони парченца от напрежение заради неизвестното, което всъщност ми е известно. Боли ме от мисълта, че човешкото съзнание страда от самото себе си, заради собствената си ограниченост и логичност. Логика, лишена от фината настройка на душата и изтъкана от циничност и егоизъм. А имам нужда да си спомня утре. Да знам, че той е там и го усещам със всяка капка дъжд, паднала между нас. Да знам, че не се събуждам сама и аромата на силното кафе е истински. Истински, а не фалшив като сигурността ми. Искам да си спомня утре и да чуя ударите на сърцето си.

Убийство

Залезът разкървави Луната.

Ах, дано я заболи!

С тихи стъпки по водата

крехки кости натроши.

Камата се заби в сърцето,

разкъсвайки горещия живот.

Но кого прониза острието?

Тялото или човешкия порок?

Кръвта изтри сълзите.

Разложената плът се потопи в пръстта.

Като тъжните цигулки на щурците,

които пак посрещнаха нощта.