Толкова бях уморена, че се питах накъде съм тръгнала, след като мисля само за изпраните чаршави, възглавницата и леко зловонния дъх на кучето ми, което ме "целува" за лека нощ. Приемах социалния си ангажимент по-скоро като нещо, което трябва, а не като нещо, което искам. Въпреки, че очаквах да видя някого. И очаквах да се случат разни неща. А аз прекалено много обичам да се случват неща, точно в моменти когато съм почти до безумие отегчена от умората, рутината, всекидневието и хората изобщо. Често онова, което успее да погъделичка почти извратеното чувство за интерес, е или прекалено уродливо, за да види бял свят извън алкохолния нощен делириум, или се прокрадва подло в подредените мисли и чувства, като че ли обичайно неетично, неморално, нечовешко, извън-редно...
Чаках автобуса повече от десет минути. Всеки, който е чакал автобус повече от десет минути, знае, че след заветната десета минута, стрелката на секундите започва да се придвижва непростимо мудно, оставяйки носеща се като опашка на комета тежест. На около деветнайстата минута се качих в раздрънканото МПС, което едва не подмина празната спирка. Вратите на автобуса се затвориха и с това се затвори и досегът ми с оня другия свят, в който полето на действие не се ограничава пространствено, сетивно и дихателно, и в който погледът ми може да избира между по-голям брой траектории. Възприятията ми бяха за миг пометени от рязкото тръгване и спиртните изпарения от ноздрите на няколкото видимо по-черпени, по-мургави, по-гледнали ме пътници. Почувствах се неловко, малко притиснено и се оглеждах за да си намеря място, равно отдалечено от всички съмнителни на вид пасажери, пренасящи алкохол със или във себе си. Ако бях с развлечената риза и изтърканите гуменки, сигурно съзнанието ми повече щеше да ме впише в съответния свят на вмирисана изкуствена кожа, надраскана с маркер, вмирисани човешки животи и нотка на приключения. Но високите токчета винаги променят обстоятелствата.
Седнах на единична седалка от ляво, до прозорец. Единичните седалки от ляво винаги са до прозорец. Но аз седнах с лице, глава и тяло, обърнати към вътрешността на автобуса. Първото нещо, което привлече магнитите на зениците ми, беше произведение на изкуството, рисунък в тъмни тонове, почти неразличим лабиринт, и все пак с някакво змиевидно чудовище изпъкващо измежду сенките. Татуировката се спускаше по лявото рамо на мъжа от отсрещната седалка и се губеше под потника с метълска щампа и вътрешната страна на ръката му. Главата му беше опряна на прозореца и тялото му реагираше в пълен синхрон на всяко произволно камъче и дупка по пътя, които намираха функциите си под гумите на нашия вълшебно ужасен автобус. Очевидно спеше, очевидно сънят му имаше нещо общо с празната бутилка от вино, която се клатушкаше на черната издатка пред него, и очевидно това не бяха единствените причини. На седалката до него лежеше огромна раница, придружена от дебело яке. Всичко, включително и той, беше покрито с прах, от оня работния прах, който дрехите ти не могат да хванат от висене в гардероба, а от движение из света и умора от хората. Това си помислих: „Сигурно е уморен от хората“. Не можах да преценя дали е красив, дори не ми хрумна да направя подобен опит. Татуировката му се спускше по оформен мускул, не във фитнеса със сигурност. Дългата му коса беше вързана на опашка, но като че ли това нямаше особено значение за своеволните кичури, които се измъкваха за да се доближат нахално към лицето му. Главата му се опираше на прозореца и откриваше една безумна права линия на врата му, на която пулсираше вена. Ами ако допра устни до пулса му дали ще се събуди? Или червеното вино е по-силно от моя език? Дали има кой да го прегръща? Жена, мъж, майка, дете? Не мисля. Харeсва ми да си представям, че той има нужда от мен и че аз мога да му дам това, от което има нужда. Искам аз да съм уюта на самотата му, да съм завършека на татуировката му, да съм последната глътка в бутилката и да го държа буден цяла нощ, докато не заспи от моето изтощение. Такива неприлични и неморлани неща искам, които да изтрият всеки спомен, мой или негов, и всяко бъдеще, което заплашително се протяга под леглото. Пълното безвремие на тези няколко спирки не може да се утаи като вкус в устата и да се издиша през ноздрите, защото аз вече желая да сдъвча нахалният прах, осмелил се да докосне звяра на ръката му. И не би могло да се случи нищо друго, ако и да бяхме в трамвай, а не в автобус, ако и виното да беше бяло, а не червено.
Чувството да го направя щастлив се превърна в болезненa потребност да зарадвам себе си през бледото олицетворение на вечното мъжко его, което е чисто и просто страх и неразбиране. Всичко останало са тежки подметки на зле ориентирани намерения, които се разхождат върху човешкото достойнство не нахално, а спокойно, почти хладнокръвно. Тези стъпки са извън обсегa ми на въздействие, защото самата аз ги правя понякога. Но бих си направила голяма и страшна татуировка само за да се кача някой ден с бутилка вино във вечерния автобус.
