 |
| "Anna Karenina", Ludmila Kalmaeva |
|
Масивният ток на италианските обувки стабилно удари на прашния перон и след няколко секундно ловко балансирано време бе последван от другия. Авторитетно се разположиха в почти идеална успоредна линия, застопориха „естествения“ лак сред суровия мръсен вятър и зачакаха. Елизавета почти небрежно разходи кристално сините си очи по тъмния перон, след което ги присви едва незабележимо, може би в знак на неодобрение, може би от прахът във вятъра - никога не можеш да бъдеш сигурен колко глупаво нахален може да бъде прахът, за да се осмелява да преминава покрай тези очи.
Елизавета Василевна е със синя кръв и метафорично, и не чак толкова. Като част от фамилия, обвързвана с последните поколения Романови по време на царуването им, и бизнес в Америка прерастнал от малък в голям още по средата на 20ти век, тя живееше с ясното съзнание, че не е като всички останали. Инцидентът със закопчалката на брошката й, когато беше на 2 години, убеди невръстното й съзнание в тази предопределеност на съдбата. Преди 27 години малката кокетна Лиза се опита да дръпне изящният лебед от слонова кост настрани, т.к. й пречеше да достигне лъжицата на огромната семейна маса, когато се убоде и вместо червено-черни капки, по копринената бяла покривка закапаха сини, ясни и категорични като мастило. След настаналата лека суматоха, позвъняване на семейния лекар и отлагане заснемането на фотографии по случай седемнадесетия рожден ден на втората й по-голяма сестра с петдесет и седем минути, се установи че Лиза е носител на необичаен пигмент в кръвта си, който просто я прави синя. Тестовете в специализирани клиники на два континента по-късно потвърдиха това. Лиза беше различна, специална, но вместо това да й носи очакваното удовлетворение, успя единствено да засили конформисткия комплекс от недостатъчно чувство за принадлежност към групата. А групата беше доста широка в случая – цял биологичен вид.
С периферията на синия си поглед Лиза забеляза някакъв бездомник, който прилежно проверяваше едно малко кошче за боклук. Тя нямаше как да разпознае сигурния знак, че търси храна. Във вътрешното помещение на гарата не се пуши и е изпълнено с павилиончета за бързо хранене, от където в огромен брой случай се купува, отхапва се и се мята във въпросните малки кошчета. Но Лиза беше чувала за понятието „бързо хранене“ около реклами на МакДоналдс. Изведнъж човекът се обърна, невероятно ловко успя да прегради пътя й и протегна ръка. Италианските обувки измениха на правия си ход, направиха крачка назад и този катаклизъм обясни състоянието на собственичката им – искрен, недоосъзнат и всеизпълващ шок. Очните ябълки на бездомника бяха оградени с плътна червена линия, широко отворени, сълзящи или плачещи – невъзможно да се прецени. Разширени зеници като черни копчета, със синя линия около тях, по-тънка от червената. Дълга, невчесана брада и бакенбарди. Облечен почти като Дядо Коледа, както го окарикатуряват в американските комедии – без колана, леко разтворено палто, за да се вижда коремчето и килнатата шапка. Единствената разлика е в цветовата гама – сиво, сивкаво и мръсно. Не черно – сивкаво и мръсно. Ръката му е подпухнала, целият е едно огромно ходещо възпаление на тая гара. Цирей на обществения организъм, от който започва да боли като го видиш, защото отвращението трябва да доведе болката. Значението на това, което се случваше после остана за Лиза в този момент. Безсмислието на времето я намери, но защото е човек, тя можа да осъзнае това едва ретроспективно. Никой никога не знае какво върши, когато го върши, и никой никога няма знанието за най-краткия миг на действието.
Вилата на семейство Василевни в Италия, пикник с близки и приятели.
Лиза е на 5. Облечена е с къса бяла рокличка, с обшивки от дантела на буфан ръкавите и ръба на белите чорапки. Косата й е прибрана със синя панделка, така че да не й пречи при игрите с другите деца. Родителите седят на дълги продълговати маси и отпиват от следобедното си кафе. Лиза заобикаля къщата и се втурва към тях. Още в далечината майка й забелязва, че бялата фигурка не е изцяло бяла – още една дизайнерска рокля опропастена за няколко часа. След секунди вижда, че роклята почти не е в съответния цвят. Дъщеря й също не е. Лицето на Лиза и почти цялата предна част на рокличката са червени, червени капки се процеждат и от ефирната материя. Писък, паника, суматоха, разлято кафе. Лиза плаче.
– Мамо, паднах и се ударих... Сега имам рана и много ме боли!
Семейният ретрийвър Джони лежи зад къщата, до входа на избата. До него има парче недояден стек от пикника и той е поносимото месо. Джони не прилича на куче – част от вътрешностите му са извадени, задният ляв крак е неествено превит наопаки в ставата и главата и тялото му се свързват с начупени кости, сухожилие и кожа. Навсякъде има кръв.
Очевидно бездомникът искаше пари. Чешкият беше достатъчно близо до собственят й език, за да разбере това. А и протегнатата ръка е достатъчно красноречива. Лиза бързо възвърна самообладанието си след първоначалния ступор и първата й мисъл беше, че никога повече няма да използва обществен транспорт. За първи път се качваше на обикновен пътнически влак, за първи път усещаше прахта на обикновения живот около себе си и за първи път стегнатите й в кок коси се поддаваха на някакъв си перонен вятър. Пражката ЖП гара в полунощ не е представата на Лиза за Прага. ЖП гарата не е в представата на Лиза за живота. С цялата мъдрост на почти 30те си години мислено се закле да убие съпруга си за дето я беше принудил да пътува по този начин – единственият включващ пристигане в града още същата вечер, където той имаше някаква бизнес среща с арабски петролни магнати. Огледа се, търсейки познатата фигура на униформеният шофьор, който трябва да я чака. Нищо. Бездомникът все още препречва пътя й. За миг като че й се прииска да му даде нещо – 10 рубли, топъл чай, утеха. Но Лиза не носи пари със себе си. За какво са й? Пари носят само хората, които ги нямат. Хора като този бездомник. Хора, разиграващи своя трагичен театър с подпухване и манипулиращи публиката с алкохолните изпраения на животите си. Човеци, чийто очи кървят.
Мезонетът в Москва,голямата дневна.
Лиза е на 14. Учителката по пиано следи със строг поглед изящните, но все още леко тромави пръсти на ученичката си. Балът е след няколко часа и Лиза ще свири „Рапсодията“ от Рахманинов като подарък за домакините, забавление на гостите и доказателство за таланта й.
– Госпожо, мога ли да си сложа от червилото Ви за бала, много Ви моля, само червило!
Учителката с умиление подава желания предмет и изпраща ученичката си да се приготви. Лиза е сама срещу огледалото в голямата баня на втория етаж. Капки неизстинала вода се процеждат по голото й тяло, тръгващи от водопада на косите й. Червилото е отворено на мраморния плот, но Лиза не посяга към него. Вместо това взима сребърния бръснач на баща си и с плавно и спокойно движение, издърпвайки бузата си настрани, го прокарва първо по горната, а след това по долната си устна. За част от секундата нищо не се случва. Веднага след това в обсега на човешкото съзнание попада тънката прозрачна полукожа полепнала по острието на бръснача, сините устни на голото момиче и разтичането на този син цвят надолу по лицето й, за да стане едно с безцветните капки вода. Две седмици по-късно Лиза отново стои пред огледалото. Този път не е гола, не е и мокра. Навежда се и допира коричките, образували се на устните й, до замъгленото от дъха й огледало.
Бездомникът отново проговори на Лиза с все още протегната ръка. Тя го измери студено с поглед, задържащ се последователно върху скъсаните обувки, краят на мръсният развлечен пуловер, подпухналата ръка и очите. Колкото и силно да й въздействат, те не могат да събудят чувство за отклик по никакъв начин. Защо трябва да му говори? Защо изобщо трябва да има какъвто и да е тип отношение с него? Има нещо изначално грешно дори и в самото задаване на тези въпроси. Появата на шофьора спаси следващата потенциална минута от обратното броене до катаклизма от тази среща.
- Насам, госпожо!
- Петя, защо се забави толкова? – гласът на Лиза е студен, лишен от емоция. Не обърна глава докато отговаряше.
Петя, благ човек на средна възраст, разботещ от 20 години за семейството, едва си поемаше въздух от тичането и старанието максимално кратко и ясно да обясни забавянето си. Още когато видя Лиза, той схвана каква е работата, и без да се бави пусна в движение няколко монети в протегнатата длан на бездомника. Тя се обърна рязко и забърза крачки с подканващото тракане на токовете си. Почти бяха влезли в гарата, когато старецът без да промени стойката си или да отпусне ръката си, се провикна:
- Спасибо!
Лиза се обърна, очите й срещнаха неговите с червените ореоли и сълзите, но все пак немигащи и твърди. Отвращение.
Ню Йорк, младоженският апартамент на „Четири сезона“.
Лиза е на 22. Денят е този на сватбата й, а нощта – първата брачна. Съпругът й е леко пиян. Мисли си, че я целува, но тя усеща единствено влажният некоординиран допир и мириса на уиски. Отвращение. Опитва се да се дръпне, но той не й позволява. С усмивка на лицето и една ръка повдига нощницата й, а с другата разкопчава панталоните си.
– Я, сега да видим дали ще си синята девица...
Десет минути след това съпругът на Лиза озвучава стаята с цялата сила на белите си дробове, а тя държи косата си докато повръща в тоалетната.
Лиза и мъжът й прекараха едни от най-хубавите си дни в Прага. Макар от време на време идиличното щастие да чувстваше пробив от бизнес срещите или от твърде изтънчения каприз, младото семейство успя да се наслади на настъпващата пролет и бохемската атмосфера в града. Разхождаха се по Карловия мост всеки ден преди обед като забяваха ход покрай статуята на Св. Ана и мостовите кули. Пиха кафе няколко пъти на мястото, където Кафка е обмислял „Преображението“ и се любуваха на сградата, където го е написал. Последният ден решиха да се приберат до хотела пеша след вечерята и вървейки в блажено мълчание се отклониха покрай Народния музей, операта и парка до гарата. На една от пейките забелязаха едра неподвижна фигура с протегната ръка. Беше бездомник с дълга, невчесана брада и бакенбарди. Облечен почти като Дядо Коледа, както го окарикатуряват в американските комедии – без колана, леко разтворено палто, за да се вижда коремчето и килнатата шапка. Единствената разлика е в цветовата гама – сиво, сивкаво и мръсно. Такава беше и превръзката му, опасваща почти половината му лице и най-вече там където трябва да бъдат очите му. Без да спират, мъжът на Лиза бръкна в джоба си и му подаде банкнота.
- Спасибo! - бездомникът наруши тишината и остана с протегната ръка.
