Битка

"Доведох Слънцето във Ада",

прошепна Дявола в ухото й.

"Но е разкъсано, кърви и страда,

измъчвам го с горещи спомени.

Сънува то, че топли хората

и лъч след лъч изпраща, но уви,

аз показвам му сълза в окото ти

и как ледът не се топи.

Как всяка капка Светлина

улавям аз във своя мрак,

и как само чиста болка и тъга

разяжда всеки сляп глупак.

Ела при мен и ще го пусна,

ела при мен и остани.

Ще те науча да си по изкусна

в своите така примамливи лъжи."

Погледна в Дявола лукаво,

за да скрие, че кърви.

Пое си въздух и отказа:

"Ха!Ти ли ще ме учиш на игри?

Ако поискам ще направя

нощта по - светла от деня,

и какво ще правиш ти тогава?

Ще ме накараш ли да спра?

Ами ако философски камък,

случайно аз изпусна на Земята,

нима ти няма да си жалък,

сам - самичък долу в Тъмнината?

Не ти си хитрият, а аз.

Аз владея твойте грехове.

Слънцето не е като нас,

то има достойнство и сърце..."

С човешки писъци проплака Дявола,

безсилен, но не напълно надхитрен...

Той знаеше, че все пак Слънцето

няма да изгрее един ден.

Залезът игриво се изкиска.

Подскочи и се скри в нощта.

Той бе свидетел без да иска

как Луната победи съвсем сама.