Ирина

Кацна върху полуизгнилото бюро, някога с внушителен и аристократичен цвят на махагон, превърнал се в тъмни и влажни петна, които изглеждаха мазни на неоновото осветление. Повъртя се тук - там между няколко петна, изумително наподобяващи в своята подредба съзвездието Голямо куче, поприглади крилцата си и започна да набелязва плячка. Вече беше решила следващата спирка да е една кафена лъжичка, полепнала със захар, когато пространството над нея беше разсечено от свистящ звук, неоновата светлина беше затъмнена леко и след това дойде пълният мрак, прогонващ мигновената болка. Край. Ирина изтръска миналогодишния брой на Държавен вестник, навит на руло, от мъртвите мухи, и се приготви да замахне пак. На лицето й беше изписано онова блаженство, което хората изпитват при пълна удовлетвореност. Праас! Мухата върху престарелия, но все още работещ ВЕФ, се търкулна немощно и застина. Ирина преустанови "акцията" и се отпусна на мухлясалия стол. Близо година работеше вече в тъкачното предприятие и продължаваше да идва половин час по - рано на работа, въпреки, че знаеше, че всички закъсняват, а предишната смяна си е тръгнала далеч преди края на работното време. За това и сега беше сама в стаичката, която използваха за почивка, съблекалня и - като се поогледаш - склад за стари и ненужни вещи. Кафемашината тихо къркореше и Ирина си наля чаша черно димящо кафе. Поне още час нямаше да се появи никой, освен може би началник - смяната. Запали цигара и започна наум да ругае всички от персонала, всички които винаги закъсняваха - и мотокариста, и останалите тъкачки, и механика, и началника. Списъкът съвсем не беше кратък, но намери неприлично определение за всеки един. Нервно изтръска пепелта и отново жадно засмука от никотиновата отрова. Целият й живот представляваше такава абсорбция на отрови, които я разяждаха отвътре. Превръщаха я в критичен и циничен субект, култивиран в обективния модел на собствената си същност, и я караха да се мрази за това, което е, за това което не беше и беше направила. Всеки път, когато затвреше очи, виждаше пропуснатите си шансове за смисъл, и това всъщност беше нейният антидот, нейната спасителна лодка в морето на изтощеното съзнание. Тогава виждаше със сърцето си, което все още беше някъде там, не напълно безполезно, но вече глухо и нямо.
Ирина се роди в семейството на беден обущар и от цялото си детство най - ясно помнеше миризмата на боя за обувки и шума от работилницата на баща си. Като малка си играеше с една единствена кукла, която обличаше в началото с листа и клонки от дърветата, в последствие с парцалчета от стари дрехи, дори веднъж й направи рокличка от собствената си коса. В последствие осъзна, че всъщност с това иска да се занимава - с мода, с дрехи, да бъде стилист, дизайнер, да напасва кройките по извивките на тялото, така че да прикрива несъвършенствата на природата и да изтъква нейните предимства. Но това си остана единствено блян, увлечен от процеса на цивилизация и загубен в рационалността на живота. Ирина не постигна нищо, което да задоволи гладната й душа и което да й даде чувството за свобода, от което сега така отчаяно се нуждаеше.Дори и не можа да се влюби. Понякога си задаваше въпроса дали това не е защото обича прекалено много себе си и не иска да дели тази обич на части, а да я запази цяла и непокътната, дори това да означаваше да я остави да мухляса като стола, на който седеше. Вече приближаваше четиридесетте, но не намери човек, с когото да сподели дори частичка от живота си. Стигна до там, че се зачуди дали не е лесбийка, но се отказа от тази идея, след като прекара една нощ с младичката продавачка в стола. Беше толкова сама през цялата вечност на нейното съществуване, че нямаше нужда и от домашен любимец. Домът й, ако можеше да се нарече така малката гарсониера в един от крайните квартали, беше пуст, животът й беше пустиня, Ирина беше празна, оазис нямаше никъде.
Изведнъж вратата се отвори рязко и в стаичката влезе началника:
- А, Иринче, ама ти тука ли си, пиленце? Нали ти казвам да не идваш толкова рано, просто няма смисъл, никой няма да ти плати повече. Я, кафето си пуснала. Черно и гъсто, иделано. Отивам да видя машините как са.
Излезе без да затвори вратата, а Ирина смъмри само едно "Здравейте, господин началник" и докато му наливаше кафе в голямата порцеланова чаша лицето й се обагри в почти невидима руменина. После пак се отпусна на стола и запали нова цигара. Отново си зададе въпроса защо остава в това предприятие, което беше запуснато и забравено от Бога, и където бавеха нищожните заплати с месеци. Но тъй като отговорите на повечето въпроси в живота й бяха лишени от смисъл, вече дори не се опитваше да си отговаря. Просто продължавше напред механично и безцелно, по пътя към края, защото нямаше смелост да прелети до там. Началникът се върна и се отпусна на съседния, също така мухлясал стол.
- Мисля, че ще можем да изкараме смяната без проблеми. Но трябва да се внимава със четвъртия стан.
- Разбрано, господин началник.
- Еее, Ира, моля ти се вече. До кога с тия официални церемонии? Ако искаш да се върнем и на "другарю началник", а?
- Не мога иначе. Възпитание, какво да се прави.
- Възпитание или ненужна стеснителност, бих казал аз. Тук работим малко хора, познаваме се и такива неща са излишни, не мислиш ли?
- Щом казвате, сигурно е така. Как е кафенцето?
- Правиш го по - хубаво от жена ми. Ще взема да започна да идвам навреме, та да се уреждам с една чаша допълнително. О, портиера ме викаше....
Излизайки, намигна на Ирина и взе чашата с кафето със себе си. А Ирина беше забравила своята. Беше забравила и цигарата в пепелника, която вече бе изгоряла. Беше забравила и защо винаги идва половин час по - рано. В началото знаеше, но споменът беше мъгляв. Спомни си единствено, че трябва да купи кафе за следващата смяна. Странно, но мухите вече не я дразнеха. Разви миналогодишния брой на Държавен вестник и се зачете.