Катастрофа

Мислено прокара пръста си от средата на оформените му гърди до токата на колана. Той беше виновен, че е облякъл карираната синя риза. Той беше виновен, че изглеждаше толкова очарователно. Беше виновен, че я гледаше по същия начин като преди. Той беше виновен. Или поне й се искаше. Седяха в опушеното малко кафене след толкова много време. Отново усещаше присъствието му, така осезаемо, че чак я болеше. А той просто си седеше срещу нея, усмихваше й се, показвайки невинните си (ха!) трапчинки, и я чакаше да заговори. Умишлено не се бе замисляла как да започне, защото искаше всичко да е спонтанно и чисто. Сега това й се стори непростима грешка заради огромната ледена буца, заседнала на гърлото й. Можеше поне да си помисли за първото изречение. Тя прекрасно знаеше какво иска да му каже. Но желязното му самообладание я обезоръжаваше и разбиваше на пух и прах цялата й същност. Трябвашеда се стегне и да си признае всичко. Да му признае как във всеки важен момент от живота си мисли за него. Как само той достига онова чувство в душата й, заради което си заслужава да живееш. Как се бе заблуждавала, че може да живее по желязната логичност на живота, а не в реалността на сърцето си. Ето сега искаше да му каже, че тази реалност не може да съществува без него, че тя не може да съществува без него. Да, ще му каже, че й липсва усмивката му, лиспва й остроумието му, липсват й докосванията му. Как искаше пак да зарови пръсти в косата му, да усети горещия дъх до устните си, да чуе неприличните обещания, които шепнеше в ухото й. Не знаеше дали той ще откликне на отчаяния й зов, но не това я притесняваше. Не можеше да го остави да се съмнява, че истинската любов в живота е ЕДНА и той е тази нейна любов. Господи, защо бе допуснала да се откаже от тази истина и може би да откаже и него?! Да. Ще му каже всичко. Той чака да чуе причината за тази среща. Само погледите разрушаваха обичайните клишета на учтивия разговор. Де да можеше той да види всичко в очите й. А той виждаше, тя бе сигурна. Но някои неща трябваше да бъдат казани, за да притъпят болката от онези, които не трябваше. Вече и гордостта загуби силата си, остана само неизмерим копнеж.
Тя загаси поредната цигара, остави пари за кафето си..:
- Толкова много съжалявам за всичко!

Хората по улицата хвърлиха само бегъл поглед на момичето, което изскочи пред трамвая. Очите му бяха насълзени и сигурно за това не го видя, но би трябвало да обърне внимание на пронизителния клаксон. Някъде в далечината се чу вой на линейка и ужасяващ вик от едно момче, което изскочи от близкото кафене и се втурна към катастрофата...