Първото правило на социологията

Усети болка. Още една пеперуда в стомаха й беше пронизана с карфиците, летящи от погледа на неговите сини очи. Замисли се дали не би могла да ги препарира. Ами да, ако убождането е точно по средата на гърба. Но надали щеше да боли по - малко. Винаги се изумяваше как чувството успяваше да предизвика истинска физическа реакция в тялото. Самият процес вероятно е описан подробно в учебниците, но същината на значението му беше това, което заслужаваше да бъде разгледано. Мисълта, че една емоция има такава власт над жизнените функции, я накара още по - строго да си забрани да се отклонява от правата линия на мисълта, която трябваше да минава през това, което имаш вкъщи, това, което можеш да постигнеш на работното място и това, което обичайно излиза от двете. Ето това се казва здравословен живот! Никакви кроасани с шоколад, никакви сиропирани сладкиши и никакви пеперуди в стомаха!
- Времето е само за разходка, нали? Пък ние дойдохме в този шумен бар, където никой не чува какво казва другия...
Да! Забраната за въление от обърнатото внимание работеше отлично. Можеше пък да се окаже вярно, че разумът абсолютно владее емоциите и може да направлява траекторията им.
Никой не чувал нищо, да бе да. Просто защото не си прави труда да чете по изкушаващите устни на човека срещу него и не следи изкусното движение на езика, който нежно се отблъсква и притиска до зъбите, за да оформи звука на думите...
- Смехът винаги навсякъде се разбира. Не съм останала с впечатлението, че някой иска да чуе нещо друго.
Той поклати глава в знак, че не разбира и тя се наведе към него, да повтори. Ароматът на мъжки парфюм събуди най - първите човещки спомени за греха, които дремят на дъното на съзнанието в очакване на уханието... Прошепване, усмивка, докосване по рамото...
- Нека да излезем малко на свеж въздух.
Разбира се безропотното подчинение никога не се включваше в плановете, но винаги се намърдваше в ситуацията. Заведението беше препълнено, но на нея й се стори, че всички им правят път. Една от пеперудите сякаш помръдна крило, но решителното стягане на коремните мускули безпрекословно прекарти този опит.
- Чист, но студен въздух. Нека да се връщаме скоро.
- След мъничко ще свикнеш, ще се отпуснеш и няма да ти е толкова студено. Повярвай ми, по - добре е от цигарения дим там вътре.
- Ха, разбира се, че ти вярвам. Аз съм пушач, а ме дразни дори димът от собствената ми цигара.
Не се чувстваше добре. Нещата не трябваше да стават така. Не че беше станало нещо особено, но просто усещането, че ако те двамата са пред бар в един часа след полунощ за да "подишат чист въздух", не трябваше да са съпровождани от десетките регулатори на другите и себе си като кое е редно, кое е нередно, какво не бива да си помисли другия и това което стиска в джоба си съвест ли е или нещо друго... Това усещане не трябваше да има покана за първия ред на представлението.
- Приятелят ти защо не дойде?
- На работа е утре и трябва да става рано.
"Лъжа. Просто не исках да идвам с него. Задушавам се."
- Разбирам. Хубаво е, че работи.
Мълчаливо кимване и една две минути тишина. Или пък един - два часа, една - две вечности? Колко невероятно изглеждаше с измачкания костюм, ръце в джобовете, блестящи от алкохола очи...
- Още ли ти е студено?
- Какво? А, не.
- Да не би да прекъснах нещо, което се случваше в главата ти?
- Сигурно ще те разочаровам, но не. Няма как да прекъснеш нищо там. Архивирам всичко и след това търсачката ми го предоставя.
Господи, тя ли каза тези глупости?!
- Но няма как да ти педостави момента отново, нали?
Крива полуусмивка. Това не беше на добре, пеперудите стават безсмъртни от такива усмивки.
- Може би ще ми предостави по - добър момент..
- Но само в ума ти.
- Там е безопасно.
- Не намирам твоя ум за безопасен.
- А аз не намирам твоите комплименти за безопасни.
- Ха, ха, ха... Туше.
- Ооо, не! Недей. Винаги съм мислела, че признанието за поражение е просто дипломатическа тактика.
- Тогава, нека да влизаме вече...
Точно това трябваше да се направи. Да се върнат при другите. Това беше рационалното и правилното решение на задачата. Но защо го предложи той?
- Да, да се връщаме.
Стори й се че той не помръдва от мястото си, с ръце в джобовете, обърнат към нея. Отмести очи от погледа му, защото й се струваше, че ще разбере мислите, които дори тя си забраняваше да пуска на бял свят. Страхуваше се, че ще усети вятъра, който пеперудите предизвикваха с крилете си. Тръгна пред нея, но на вратата й направи път. Джентълемен до мозъка на костите.

20 ГОДИНИ ПО - КЪСНО
- Две деца, верен съпруг, голям апартамент и вила... Никак не е зле!
- Ха, ха. Да така е. Важното е, като погледнеш назад и си направиш равносметка отново да се чувстваш удовлетоврен.
Удовлетворение? Къде е, искам го! Блудкавите приказки със стари състуденти определено не помагаха особено. Тя се усмихна и сипа още две захарчета в кафето си.
- От кога пиеш толкова сладко кафе?
- От както животът ми е непоносимо сладък и искам и кафето ми да е като него.
Всички се засмяха. Нима не знаеха, нима не разбираха, нима и те не се чувстваха така? Сякаш нещо липсва, нещо не е на мястото си и не е трябвало да се случва така. Искаше толкова неща и повечето от тях имаше възможност да постигне, но някак все не беше редното решение... Сега знаеше, че мина покрай смисъла на живота си и го остави далеч зад себе си, за да живее редния смисъл на другите. Глупаво, малодушно създание! Това беше тя.
Точно палеше цигара, когато видя по улицата да минава един мъж, когото познаваше. Веднъж дори бяха заедно в някакво нощно заведение, каквито тя не посещаваше често. Той също я позна, усмихна й се. Тя стана от масата, извини се на приятелите си и реши да отиде да го поздрави. Докато се приближаваше към него си спомни за пеперудите в енциклопедията за насекоми на десет годишната си дъщеря. Странно. Когато стигна до него вече не й се струваше странно...
- Здравей, как си? Не сме се виждали от толкова много време...
- Така е, направо късмет, че се познахме.
Беше възмъжал, леко наедрял, усъвършенствал кривата усмивка и ръкостискането.
- Знаеш ли, не мога да оставя приятелите си...
- Няма нищо и аз бързам... Радвам се, че все пак се видяхме.
Имаше ли какво повече да губи?
- Чакай... Ако искаш може някой път да отидем на кафе?
Почувства се като ученичка. Той вече беше тръгнал, но спря и се обърна.
- Бих искал. Ако не те е страх от комплиментите, които със сигурност ще ти направя.
- Ха, ха. Далечен разговор, не предполагах, че го помниш.
- Какъв разговор?
Реторичен въпрос с крива усмивка. Какъв очарователен мъж! Той се доближи към нея с визитка в ръката.
- Завърши ли социологията между другото?
- Да, разбира се. Без нея едва ли щях да съм и наполовина доволна от себе си.
- Тогава значи най - накрая си усвоила първото й правило...
- Не те разбрах...
- Първото правило на социологията: Нищо не е такова, каквото изглежда. Обади ми се, когато си свободна. Сега наистина трябва да тръгвам. Довиждане.
Върна се в кафето, за да плати сметката и реши до края на деня да свърши някои неотложни задачи. Да запише децата на плуване, да купи подарък за рождения ден на майка си и да мине през адвоката, за да започне да подготвя документите за развода.

Пред кантората имаше чисто нова кофа за боклук. Първото нещо, което падна в нея беше някаква визитка, изхвърлена от жена на средна възраст, която спокойно влезе в сградата. "Сигурно е за някакво оформяне на документи", помисли си с облекчение адвокатът и пусна щорите, за да се приготви да посрещне следващия си клиент.

Разписание

Нима животът бързо отминава
като автобус от автобусна спирка
и нещастникът до гроб се обвинява
за нечутата сигнална свирка?

Нима единственият път е този,
по който се търкаля автобус,
и пътници сънуват мириса на рози,
унесени в безличния предложен вкус?

Мечтаеш ли да стигнеш рая,
дори цената да е да умреш?
Нещастнико, абсурд така да те живея,
предай се, и да тръгнем пеш!

ПОКЛОН

Не съм театрален критик, но се смятам за човек, който разпознава добрата актьорска игра, предимно заради високия праг на чувствителност към душевните забавления, който и днес продължавам да изграждам. Андрей Баташов беше актьор, който умее да погъделичка всяко сетиво на публиката, да докосне и да задоволи духовната жажда на всеки един зрител. Андрей Баташов беше най - добрият актьор, когото съм виждала. Дълбоко съжалявам, че мога да говоря за него само като за актьор, но кой зрител не се докосва до истинската личност на артиста, когато той влага сърцето си в изкуството? Андрей Баташов интерпретираше себе си във всяко едно представление и нито едно представление не беше еднакво с друго. Смъртта му е невероятно трагична загуба за семейство, приятели, колеги, но също и за почитателите, които са успели да опознаят само една част от истинския човек. Човекът на сцената, който на края на спектакъла поглъща аплодисментите с благоговение и се ръкува с хората от първия ред. Имах невероятната чест да присъствам на едно от последните му представления и въпреки, че той видимо не се чувстваше добре, до самия край се раздаваше за публиката. Мога само да предполагам как се чувства един актьор на сцената, но това което се чете в очите му, когато зрителите се изправят на крака, е пълно удовлетворение от живота. В очите на Андрей Баташов винаги съм виждала и желание за още.
Ако някоя вечер след посещение на добра постановка, правя любов с половинката си, и след девет месеца се роди момче, ще го кръстя Андрей.
Дълбок поклон!

Ирина

Кацна върху полуизгнилото бюро, някога с внушителен и аристократичен цвят на махагон, превърнал се в тъмни и влажни петна, които изглеждаха мазни на неоновото осветление. Повъртя се тук - там между няколко петна, изумително наподобяващи в своята подредба съзвездието Голямо куче, поприглади крилцата си и започна да набелязва плячка. Вече беше решила следващата спирка да е една кафена лъжичка, полепнала със захар, когато пространството над нея беше разсечено от свистящ звук, неоновата светлина беше затъмнена леко и след това дойде пълният мрак, прогонващ мигновената болка. Край. Ирина изтръска миналогодишния брой на Държавен вестник, навит на руло, от мъртвите мухи, и се приготви да замахне пак. На лицето й беше изписано онова блаженство, което хората изпитват при пълна удовлетвореност. Праас! Мухата върху престарелия, но все още работещ ВЕФ, се търкулна немощно и застина. Ирина преустанови "акцията" и се отпусна на мухлясалия стол. Близо година работеше вече в тъкачното предприятие и продължаваше да идва половин час по - рано на работа, въпреки, че знаеше, че всички закъсняват, а предишната смяна си е тръгнала далеч преди края на работното време. За това и сега беше сама в стаичката, която използваха за почивка, съблекалня и - като се поогледаш - склад за стари и ненужни вещи. Кафемашината тихо къркореше и Ирина си наля чаша черно димящо кафе. Поне още час нямаше да се появи никой, освен може би началник - смяната. Запали цигара и започна наум да ругае всички от персонала, всички които винаги закъсняваха - и мотокариста, и останалите тъкачки, и механика, и началника. Списъкът съвсем не беше кратък, но намери неприлично определение за всеки един. Нервно изтръска пепелта и отново жадно засмука от никотиновата отрова. Целият й живот представляваше такава абсорбция на отрови, които я разяждаха отвътре. Превръщаха я в критичен и циничен субект, култивиран в обективния модел на собствената си същност, и я караха да се мрази за това, което е, за това което не беше и беше направила. Всеки път, когато затвреше очи, виждаше пропуснатите си шансове за смисъл, и това всъщност беше нейният антидот, нейната спасителна лодка в морето на изтощеното съзнание. Тогава виждаше със сърцето си, което все още беше някъде там, не напълно безполезно, но вече глухо и нямо.
Ирина се роди в семейството на беден обущар и от цялото си детство най - ясно помнеше миризмата на боя за обувки и шума от работилницата на баща си. Като малка си играеше с една единствена кукла, която обличаше в началото с листа и клонки от дърветата, в последствие с парцалчета от стари дрехи, дори веднъж й направи рокличка от собствената си коса. В последствие осъзна, че всъщност с това иска да се занимава - с мода, с дрехи, да бъде стилист, дизайнер, да напасва кройките по извивките на тялото, така че да прикрива несъвършенствата на природата и да изтъква нейните предимства. Но това си остана единствено блян, увлечен от процеса на цивилизация и загубен в рационалността на живота. Ирина не постигна нищо, което да задоволи гладната й душа и което да й даде чувството за свобода, от което сега така отчаяно се нуждаеше.Дори и не можа да се влюби. Понякога си задаваше въпроса дали това не е защото обича прекалено много себе си и не иска да дели тази обич на части, а да я запази цяла и непокътната, дори това да означаваше да я остави да мухляса като стола, на който седеше. Вече приближаваше четиридесетте, но не намери човек, с когото да сподели дори частичка от живота си. Стигна до там, че се зачуди дали не е лесбийка, но се отказа от тази идея, след като прекара една нощ с младичката продавачка в стола. Беше толкова сама през цялата вечност на нейното съществуване, че нямаше нужда и от домашен любимец. Домът й, ако можеше да се нарече така малката гарсониера в един от крайните квартали, беше пуст, животът й беше пустиня, Ирина беше празна, оазис нямаше никъде.
Изведнъж вратата се отвори рязко и в стаичката влезе началника:
- А, Иринче, ама ти тука ли си, пиленце? Нали ти казвам да не идваш толкова рано, просто няма смисъл, никой няма да ти плати повече. Я, кафето си пуснала. Черно и гъсто, иделано. Отивам да видя машините как са.
Излезе без да затвори вратата, а Ирина смъмри само едно "Здравейте, господин началник" и докато му наливаше кафе в голямата порцеланова чаша лицето й се обагри в почти невидима руменина. После пак се отпусна на стола и запали нова цигара. Отново си зададе въпроса защо остава в това предприятие, което беше запуснато и забравено от Бога, и където бавеха нищожните заплати с месеци. Но тъй като отговорите на повечето въпроси в живота й бяха лишени от смисъл, вече дори не се опитваше да си отговаря. Просто продължавше напред механично и безцелно, по пътя към края, защото нямаше смелост да прелети до там. Началникът се върна и се отпусна на съседния, също така мухлясал стол.
- Мисля, че ще можем да изкараме смяната без проблеми. Но трябва да се внимава със четвъртия стан.
- Разбрано, господин началник.
- Еее, Ира, моля ти се вече. До кога с тия официални церемонии? Ако искаш да се върнем и на "другарю началник", а?
- Не мога иначе. Възпитание, какво да се прави.
- Възпитание или ненужна стеснителност, бих казал аз. Тук работим малко хора, познаваме се и такива неща са излишни, не мислиш ли?
- Щом казвате, сигурно е така. Как е кафенцето?
- Правиш го по - хубаво от жена ми. Ще взема да започна да идвам навреме, та да се уреждам с една чаша допълнително. О, портиера ме викаше....
Излизайки, намигна на Ирина и взе чашата с кафето със себе си. А Ирина беше забравила своята. Беше забравила и цигарата в пепелника, която вече бе изгоряла. Беше забравила и защо винаги идва половин час по - рано. В началото знаеше, но споменът беше мъгляв. Спомни си единствено, че трябва да купи кафе за следващата смяна. Странно, но мухите вече не я дразнеха. Разви миналогодишния брой на Държавен вестник и се зачете.

Скъпи мои съседи...

Със огромна скръб искам да изразя своето огорчение от вашето неудобство. Страхувам се, че аз съм причината за предизвиканата суматоха, а именно моята подопечна четирикрака приятелка Арвен. Налага ми се да ви помоля да извините нейният иначе благ нрав и да се смилите над мъките й. Тя е достигнала по – висша благодат от всички нас и вродената й невинност и привързаност я подлудяват, когато не може да се наслаждава на нечия човешка компания. Колкото и странно да звучи - да, човешка компания. Въпреки недостатъците и силно изразените лицемерие и жестокост на нашия биологичен вид, това благородно същество ни обожава! Моето предложение за разрешаване на неволно създаденият проблем е Арвен да гостува на някого от вас в моментите когато сме принудени от забързания делник да я оставяме сама.
Ще използвам момента да обърна внимание и на някои други въпроси, които пряко засягат нас – съседите. За доброто на междусъседските отношения и за създаването на малко общество, каквото би трябвало да бъдем, трябва най – напред да се подходи с ЧЕСТНОСТ и ТОЛЕРАНТНОСТ. Аз разбирам, че за някои от вас това са напълно непознати и неосъществими компромиси с човешкия характер, но доброто възпитание изисква поне да се опитате. Веднага прилагам и примери, за да поясня тезата си:
Пример 1: Когато оставяте писмени съобщения е въпрос на елементарна култура да посочите от кого е. Камо ли пък, когато съобщението е на нечия врата, че чак и да се стараете да е с големи печатни букви. Ясно ми е, че се безпокоите за зрението на семейството ни, но ви уверявам, че все още всички се справяме добре и с дребен шрифт.
Пример 2: Невъзпитано е, неща които могат да се кажат хилядите пъти, засичайки се на стълбището, да се предоставят в неугледен писмен вариант. Това уважаеми съседи се нарича ЛИЦЕМЕРИЕ.
Пример 3: Изливането на водата от вмирисаното кисело зеле на улицата не може да се нарече тактично или възпитано. Искрено съм възмутена, че точно приложилата гореспоменатата практика личност, ми прави саркастична забележка за състоянието на коридора, към който е успяла да хвърли нездравото си любопитството. Моля ви, ако имате претенции за в бъдеще, поне давайте пример и насочете инетереса си към плъзналите турски сериали.
Пример 4: Съобщенията от домсъвета или домоуправителя би трябвало да се поместват на видно за всички място. Изразявам моето съмнение, че всички живущи са участвили в новото разпределение за почистване на снега.
Благодаря за вниманието!

С уважение: С. Божинова, ап. 21

П.П. Не си правете труда да отстранявате писмото ми. То ще стои толкова време, колкото преценя че е нужно за да се замислят някои хора . Надявам се да не разбирате погрешно моята градивна критика. Изказвам и възхищението си от живущите, които смело изказват мнението си и не робуват на предразсъдъци!!!

Катастрофа

Мислено прокара пръста си от средата на оформените му гърди до токата на колана. Той беше виновен, че е облякъл карираната синя риза. Той беше виновен, че изглеждаше толкова очарователно. Беше виновен, че я гледаше по същия начин като преди. Той беше виновен. Или поне й се искаше. Седяха в опушеното малко кафене след толкова много време. Отново усещаше присъствието му, така осезаемо, че чак я болеше. А той просто си седеше срещу нея, усмихваше й се, показвайки невинните си (ха!) трапчинки, и я чакаше да заговори. Умишлено не се бе замисляла как да започне, защото искаше всичко да е спонтанно и чисто. Сега това й се стори непростима грешка заради огромната ледена буца, заседнала на гърлото й. Можеше поне да си помисли за първото изречение. Тя прекрасно знаеше какво иска да му каже. Но желязното му самообладание я обезоръжаваше и разбиваше на пух и прах цялата й същност. Трябвашеда се стегне и да си признае всичко. Да му признае как във всеки важен момент от живота си мисли за него. Как само той достига онова чувство в душата й, заради което си заслужава да живееш. Как се бе заблуждавала, че може да живее по желязната логичност на живота, а не в реалността на сърцето си. Ето сега искаше да му каже, че тази реалност не може да съществува без него, че тя не може да съществува без него. Да, ще му каже, че й липсва усмивката му, лиспва й остроумието му, липсват й докосванията му. Как искаше пак да зарови пръсти в косата му, да усети горещия дъх до устните си, да чуе неприличните обещания, които шепнеше в ухото й. Не знаеше дали той ще откликне на отчаяния й зов, но не това я притесняваше. Не можеше да го остави да се съмнява, че истинската любов в живота е ЕДНА и той е тази нейна любов. Господи, защо бе допуснала да се откаже от тази истина и може би да откаже и него?! Да. Ще му каже всичко. Той чака да чуе причината за тази среща. Само погледите разрушаваха обичайните клишета на учтивия разговор. Де да можеше той да види всичко в очите й. А той виждаше, тя бе сигурна. Но някои неща трябваше да бъдат казани, за да притъпят болката от онези, които не трябваше. Вече и гордостта загуби силата си, остана само неизмерим копнеж.
Тя загаси поредната цигара, остави пари за кафето си..:
- Толкова много съжалявам за всичко!

Хората по улицата хвърлиха само бегъл поглед на момичето, което изскочи пред трамвая. Очите му бяха насълзени и сигурно за това не го видя, но би трябвало да обърне внимание на пронизителния клаксон. Някъде в далечината се чу вой на линейка и ужасяващ вик от едно момче, което изскочи от близкото кафене и се втурна към катастрофата...

Време е да взема живота си в ръце. Усетих как в последно време чувството за справедливост се изкривява в мен, а и не само то. Стълбът на промяната е прекалено тънък и не знам как ще се изкача по него без да го счупя на няколко места...