"Мисля, че е време да отида на театър", както пее Ерол, та по този повод преглеждах програмата за единствения свободен ден (вечер) следващата седмица - 29ти, сряда. Резултатът е доста приемлив.
Театър 199 Валентин Стойчев – Рибарят и неговата душа, 19.30ч
Оскар Уайлд. Мариус Куркински. Всяка година се чудя защо не остава време за нея. А трябва, сигурна съм, че трябва. Дори не смея да имам конкретни очаквания. Предполагам, че те ще се оформят чрез ретроспекция, след като гледам постановката.
Народен театър Иван Вазов - сцена Сълза и смях – Пет жени в еднакви рокли, 19ч
Веднага познах – това ще да е неангажиращото, разпускащо, представящо красиви и харизматични актьори на сцената представление, за което се обзалагам, че е препоръчително да си вземеш билети две седмици по-рано. Интересно ми е дали от втория ред (обичам да седя на първи или втори ред) се забелязват алкохолните торбички на Чочо или актьорската му игра е наистина толкова добра, че да ги прикрива. Отдавна не съм ходила на театър и въпреки, че Койна и Чочо на една сцена са примамливи, не съм сигурна, че искам да са първият ми път (тази година). Предпочитам да дам цветето си на нещо малко по-претенциозно.
Народен театър Иван Вазов – Крадецът на праскови, 19ч
Оу, йе. Любима повест, любима история! Любим Юлиян Вергов! Класика, класика и пак класика. Ако не отидем сега, ще отида друг път, но определено искам да се насладя на сценичната реализация,от която се надявам да не лъха тежък драматизъм. Самата история е достатъчно тъжна и поглъщаща.
Театър Българска армия – Железният светилник, 19ч
Отново класика, но не така лелеяна от мен. Многообразието от лица на сцената винаги ми се е струвало натоварващо (наличието на един от братята Бахарови не променя този факт), още повече, възпроизвеждащо елементи от тежката ни народопсихология. Така например аз знам, че харесах пиесата „Албена“ по Йовков, но също така знам, че нищо не разбрах и трудно следях действието. След това прочетох разказа и се оказа, че наистина съм останала доволна.
Младежки театър Николай Бинев – McBeth, 19ч
Режисьор е емблематичния Теди Москов. Пиесата е доста критикувана като повърхностна и крепяща се на стари лаври на режисьора, но точно за това аз бих я гледала с удоволствие. Залагам на тънък, може би леко пошъл хумор, който вероятно не се е понравил на широката публика (която е яхнала мейнстрийма на Рачков и Любо Нейков).
понеделник, 20 февруари 2012 г.
неделя, 12 февруари 2012 г.
За не-ACTA-визма и гражданството
Прости ми, о, ти будно гражданско общество, за следващите редове, които макар и пропити с виден скептицизъм, в никакъв случай не биха имали за цел да омаловажат или отрекат твоето съществуване, активност и граждански ангажирано съзнание!
Протестът срещу ACTA безспорно се увенча с небивал успех и интерес на фона на всички останали наболели проблеми, сръчкващи обществото ни в ребрата почти като poke-ване във Фейсбук. И аз, като много други блогъри, ще споделя приятната си изненда от множеството се събрали хора, които, по мои скромни наблюдения, съставляваха доста хомогенна тълпа, но това сигурно се дължи на слабите ми сини очи и метър и петдесет височина. Не успях да видя „хора от всички възрасти“, освен ако „всички възрасти“ не са във видимия интервал „15-30“, който не че е малък, но някак на мен не ми е достатъчно пъстър. Тревожи ме фразата, не друго. Хората между 15 и 30 години са достатъчно диференцирани помежду си и може би са тези, които трябва да бъдат истински действени и ангажирани в едно общество. Сигурно от овладяния ми напоследък ентусиазъм, ми се струва, че малко нещата се преекспонират, позавъртат и се наместват, идеално пасвайки в улея на притесненото и отговорно „гражданско общество“, което в он-лайн фейсбук и блогърско пространство се превръща в събуденото чудовище от Лохнес – страхотни нефотошопнати снимки, изложени с обяснения, да не би някой да не разбере за какво иде реч.
Получавам световъртеж от цифрите десет – тринайсет хиляди. Бях там и си мислех, че съм част от четири – пет хилядна тълпа. Гледам някакви снимки – пак така ми се струва. Като човек, претендиращ за някакво ниво на постоянна рефлексия, реших да не се доверявам на собствената си преценка и да се допитам и до Чичо Гугъл (нали и за това си право излязох вчера), и гледам снимки от протеста на 5ти декември 2011г. в Москва срещу „Единна Русия“ на Путин, гледам от протеста в София срещу ACTA; гледам снимки от протести в Япония, гледам от протеста в София... Или навсякъде лъжат, че на въпросните фото произведения има около 10 000 човека и всъщност те са много повече, или просто никой от многобройните професионални фотографи и любители не е успял да обхване по същия начин вчерашния ни протест. Впрочем мен никой не ме е преброил, та да се знае – не 10 000, а 10 001 човека.
Ние, 10 001 човека, гражданското общество в страната, казахме „НЕ на ACTA”. Само че аз не виждам в това признак на отговорност или кристализиране на гражданско съзнание. Виждам хора, които са чули, че нещо може да се случи с интернета им и са решили, че не бива да го допускат. Виждам хора, които са чули, че ACTA нарушава основните човешки права, такива, каквито още шотландските либерали са ги описали, и са решили, че не бива да го допускат. Още хора, които чули, че ACTA е ЗЛО (да речем като Шистовия газ) и решили, че не бива да я допускат. Други, които са там, щото видиш ли „гърците правят ебаси протестите, а ние кво“. Хора, които живеят до Витошка. Такива, които са излезли да разходят кучето. Разбира се, някои, които са изчели прилежно ACTA и всички публикации свързани с нейния пъклен план за унищожение на хиперреалното пространство, където вече са пренесени животите ни, мислите ни и свободите ни. Гражданското съзнание не се определя единствено от това дали е осъзнато или не. Степента на осъзнатата отговорност и пряка ангажираност с нещо, което е и извън личния интерес и улеснение тук и сега, е „гражданството“ , което така усилено не присъства в никой изкрещян призив. Необходимо е да се припознаваш като „гражданин“ и когато си дупчиш билетчето в автобуса, а не само когато смяташ, че някой се опитва да ти наложи репресвини нормативи. В четвъртък присъствах на една дискусия в Червената къща – „Народът“ и „гражданското общество“ като ресурси на демокрацията“, където участваше Меглена Кунева (заедно с проф. Ивайло Дичев, Мария Иванчева и доц. Боян Знеполски). Темата е част от един цикъл за значението и смисъла на протестите, та по повода г-жа Кунева спомена един разказ на Уди Алън – „Гржданското неподчинение“ (аз не можах да се запозная с него), където авторът обяснява как хората могат да подскачат и да също толкова въодушевени, дори ако крещят „Пудинг! Пудинг!“. Ритъмът на тълпата някак заглушава рационалният глас на гражданското самосъзнание. Не случайно видях жена с фотоапарат коят носеше плюшена овца и я постави пред обектива така, че на заден фон да е шествието.
ACTA е абсурдна в своята ограничителна концепция, не само на отделния човек, а и на бизнеса, на икономиката като цяло и това е видимо за всеки склонен да практикува мислене от време на време индивид. Абсурдно е да се ратифицира. Най-малкото фактът, че се позволи да излезе в публичното пространство говори за това. Политическият и икономически елит трябва да е безумно глупав и наивен, за да допусне поставянето под въпрос на нещо, което със сигурност ще предизвика неодобрение от широката общественост в международен план. И ако за политиците имам известни резерви, то в икономистите, бизнесмените, не се съмнявам. Като търговско споразумение ACTA би могла да премине своя път към реализация по-гладко, подобно на споразумението за изкуствено изхабяване на стоките. Тогава две три поколения по-късно биха си разказвали легендите как в началото на 20ти век електрическата крушка е можела да издържи поне 100 години, а в началото на 21ви век достъпът до информация и изказване в интернет са били свободни.
Няма действие извън нечий интереси, както няма и интереси извън нечие действие.
Протестът срещу ACTA успя да канализира целият младешки ентусиазъм за борба, даде кауза и се проведе мащабно, без ексцесии и само българските трибагреници, равни по брой на плакатите срещу ACTA, и кавър версиите на скандирания, характерни за футболни агитки, навяваха смътен спомен за буйна кръв, лееща се и проливаща друга по улиците. Идеологията ме заля и от разни бели ленти на ръцете, боливийски цветове по шапките, слаби мегафони, „свобода или смърт“, кубинки, гевреци и още едно две неща, но те не са важни.
Важното е, че България каза НЕ на ACTA. Другото е вятър.
Протестът срещу ACTA безспорно се увенча с небивал успех и интерес на фона на всички останали наболели проблеми, сръчкващи обществото ни в ребрата почти като poke-ване във Фейсбук. И аз, като много други блогъри, ще споделя приятната си изненда от множеството се събрали хора, които, по мои скромни наблюдения, съставляваха доста хомогенна тълпа, но това сигурно се дължи на слабите ми сини очи и метър и петдесет височина. Не успях да видя „хора от всички възрасти“, освен ако „всички възрасти“ не са във видимия интервал „15-30“, който не че е малък, но някак на мен не ми е достатъчно пъстър. Тревожи ме фразата, не друго. Хората между 15 и 30 години са достатъчно диференцирани помежду си и може би са тези, които трябва да бъдат истински действени и ангажирани в едно общество. Сигурно от овладяния ми напоследък ентусиазъм, ми се струва, че малко нещата се преекспонират, позавъртат и се наместват, идеално пасвайки в улея на притесненото и отговорно „гражданско общество“, което в он-лайн фейсбук и блогърско пространство се превръща в събуденото чудовище от Лохнес – страхотни нефотошопнати снимки, изложени с обяснения, да не би някой да не разбере за какво иде реч.
Получавам световъртеж от цифрите десет – тринайсет хиляди. Бях там и си мислех, че съм част от четири – пет хилядна тълпа. Гледам някакви снимки – пак така ми се струва. Като човек, претендиращ за някакво ниво на постоянна рефлексия, реших да не се доверявам на собствената си преценка и да се допитам и до Чичо Гугъл (нали и за това си право излязох вчера), и гледам снимки от протеста на 5ти декември 2011г. в Москва срещу „Единна Русия“ на Путин, гледам от протеста в София срещу ACTA; гледам снимки от протести в Япония, гледам от протеста в София... Или навсякъде лъжат, че на въпросните фото произведения има около 10 000 човека и всъщност те са много повече, или просто никой от многобройните професионални фотографи и любители не е успял да обхване по същия начин вчерашния ни протест. Впрочем мен никой не ме е преброил, та да се знае – не 10 000, а 10 001 човека.
Ние, 10 001 човека, гражданското общество в страната, казахме „НЕ на ACTA”. Само че аз не виждам в това признак на отговорност или кристализиране на гражданско съзнание. Виждам хора, които са чули, че нещо може да се случи с интернета им и са решили, че не бива да го допускат. Виждам хора, които са чули, че ACTA нарушава основните човешки права, такива, каквито още шотландските либерали са ги описали, и са решили, че не бива да го допускат. Още хора, които чули, че ACTA е ЗЛО (да речем като Шистовия газ) и решили, че не бива да я допускат. Други, които са там, щото видиш ли „гърците правят ебаси протестите, а ние кво“. Хора, които живеят до Витошка. Такива, които са излезли да разходят кучето. Разбира се, някои, които са изчели прилежно ACTA и всички публикации свързани с нейния пъклен план за унищожение на хиперреалното пространство, където вече са пренесени животите ни, мислите ни и свободите ни. Гражданското съзнание не се определя единствено от това дали е осъзнато или не. Степента на осъзнатата отговорност и пряка ангажираност с нещо, което е и извън личния интерес и улеснение тук и сега, е „гражданството“ , което така усилено не присъства в никой изкрещян призив. Необходимо е да се припознаваш като „гражданин“ и когато си дупчиш билетчето в автобуса, а не само когато смяташ, че някой се опитва да ти наложи репресвини нормативи. В четвъртък присъствах на една дискусия в Червената къща – „Народът“ и „гражданското общество“ като ресурси на демокрацията“, където участваше Меглена Кунева (заедно с проф. Ивайло Дичев, Мария Иванчева и доц. Боян Знеполски). Темата е част от един цикъл за значението и смисъла на протестите, та по повода г-жа Кунева спомена един разказ на Уди Алън – „Гржданското неподчинение“ (аз не можах да се запозная с него), където авторът обяснява как хората могат да подскачат и да също толкова въодушевени, дори ако крещят „Пудинг! Пудинг!“. Ритъмът на тълпата някак заглушава рационалният глас на гражданското самосъзнание. Не случайно видях жена с фотоапарат коят носеше плюшена овца и я постави пред обектива така, че на заден фон да е шествието.
ACTA е абсурдна в своята ограничителна концепция, не само на отделния човек, а и на бизнеса, на икономиката като цяло и това е видимо за всеки склонен да практикува мислене от време на време индивид. Абсурдно е да се ратифицира. Най-малкото фактът, че се позволи да излезе в публичното пространство говори за това. Политическият и икономически елит трябва да е безумно глупав и наивен, за да допусне поставянето под въпрос на нещо, което със сигурност ще предизвика неодобрение от широката общественост в международен план. И ако за политиците имам известни резерви, то в икономистите, бизнесмените, не се съмнявам. Като търговско споразумение ACTA би могла да премине своя път към реализация по-гладко, подобно на споразумението за изкуствено изхабяване на стоките. Тогава две три поколения по-късно биха си разказвали легендите как в началото на 20ти век електрическата крушка е можела да издържи поне 100 години, а в началото на 21ви век достъпът до информация и изказване в интернет са били свободни.
Няма действие извън нечий интереси, както няма и интереси извън нечие действие.
Протестът срещу ACTA успя да канализира целият младешки ентусиазъм за борба, даде кауза и се проведе мащабно, без ексцесии и само българските трибагреници, равни по брой на плакатите срещу ACTA, и кавър версиите на скандирания, характерни за футболни агитки, навяваха смътен спомен за буйна кръв, лееща се и проливаща друга по улиците. Идеологията ме заля и от разни бели ленти на ръцете, боливийски цветове по шапките, слаби мегафони, „свобода или смърт“, кубинки, гевреци и още едно две неща, но те не са важни.
Важното е, че България каза НЕ на ACTA. Другото е вятър.
петък, 25 ноември 2011 г.
Моите мъже
Моите мъже са всеки или никой-
дъх върху прозорец в зимен ден,
щрих с боичка от картина,
мимолетност вечна вътре в мен.
Моите мъже са близки и далечни -
съществуват нереално във света,
който ми принадлежи, обречен
на тъгуване извън скръбта.
Има ли ги нежни, има ли ги груби,
има ли в желанието свян
от лъжата, истината що погуби,
за отреченият и отстъпен блян?
Мъжете мои са били такива
още отпреди да се родя,
недостъпни да ги преоткривам,
без да искам да ги подчиня
и да бъде страшно и дълбоко!
Да съм себе си, но не съвсем,
вървейки в някаква посока,
която не е моя нито ден!
Така е то с мъжете мои...
Не вярвам нещо да ги промени.
Вярвам в тяхното си своеволие,
което всъщност ме теши.
Разомагьосване отново
с мъжете мои предстои,
но аз го чакам безвъпросно -
ешафодът вечно се строи.
дъх върху прозорец в зимен ден,
щрих с боичка от картина,
мимолетност вечна вътре в мен.
Моите мъже са близки и далечни -
съществуват нереално във света,
който ми принадлежи, обречен
на тъгуване извън скръбта.
Има ли ги нежни, има ли ги груби,
има ли в желанието свян
от лъжата, истината що погуби,
за отреченият и отстъпен блян?
Мъжете мои са били такива
още отпреди да се родя,
недостъпни да ги преоткривам,
без да искам да ги подчиня
и да бъде страшно и дълбоко!
Да съм себе си, но не съвсем,
вървейки в някаква посока,
която не е моя нито ден!
Така е то с мъжете мои...
Не вярвам нещо да ги промени.
Вярвам в тяхното си своеволие,
което всъщност ме теши.
Разомагьосване отново
с мъжете мои предстои,
но аз го чакам безвъпросно -
ешафодът вечно се строи.
понеделник, 17 октомври 2011 г.
Portia Academica
Важно е да има кой да прочете това, което си написал. Важно е позициите и мненията ти да не остават безцелни в пространството. Няма особено много начини за това, както няма и особена смелост понякога.
Този пост е апел към младите хора, които обичат да мислят "на хартия".
Не се страхувайте.
Пишете. Има кой да чете.
Не се отказвайте от идеите си, защото те са винаги неповторими.
Portia Academica ви очаква.
Онлайн списание Portia Academica [ АСССУ]
Portia Academica Facebook
Facebook event
АСССУ - Асоциация на студентните по социология в СУ
Този пост е апел към младите хора, които обичат да мислят "на хартия".
Не се страхувайте.
Пишете. Има кой да чете.
Не се отказвайте от идеите си, защото те са винаги неповторими.
Portia Academica ви очаква.
Онлайн списание Portia Academica [ АСССУ]
Portia Academica Facebook
Facebook event
АСССУ - Асоциация на студентните по социология в СУ
понеделник, 26 септември 2011 г.
Извън политиката
Гледам репортаж след репортаж, чета поредната статия, поредният коментар, поредният расистки пост и усещам как ужасът ме завладява бавно и по вените ми пропълзява тръпка от страх... Случилото се в Катуница като че беше претекстът, от който хората имаха нужда, за да се превърнат в животни. Изумява ме безмълвието пред поредното увеличение на цената на парното, двойното поскъпване на стоки от първа необходимост, видимите парадокси в решения на правителството, съществуването на ръба и от друга страна проявяването на "гражданско съзнание" веднага, когато се засегне земята, родът, кръвта. Това ли е да бъдеш гражданин? Тогава ли ставаш българин? Така ли се чувстваш герой, патриот, като Ботев и Левски може би?
Аз виждам и разбирам, че българинът трябва да облече своето недоволство и нетърпение с идеология. Но не е тази моята идеология, която престъпва един закон в защита на друг, потъпква едно човешко право за сметка на друго и иска да пролее кръв.
Защото кръвта е червена. Без значение дали отвън си бял, черен, жълт, зелен или лилав - кръвта ти е червена!
И ако сме неспособни да удържаме социалния ред в рамки, които да владеят спектъра на всички външни цветове, то тогава трябва да виним единствено себе си.
Днес случайно видях шествието, което, все още мирно, се придвижваше към Народното събрание. Протестиращите бяха на видима възраст 15 - 25 години, гордо издигнали трибагреника, крещейки лозунги като "Цигани, умрете!".
И тук моята теория за насъбралият се гняв от мизерстване и беззаконие през годините на прехода започна да се разклаща. Какво сме видели, ние децата, от т.нар. преход? Нима някой под двайсет години може най-малко да изброи правителствата, дефектните системи и реформи? Някой знае ли размер или разлика в БВП, проценти на безработица, инфлация? Не. Имената, които вероятно изплуват са на Васил и Георги Илиеви, Иво Карамански и т.н. Сякаш те шепнат всяка вечер по телевизията "колко е на зле държавата".
И ние слушаме. И попиваме. И като всяко малко дете искаме виновния, искаме да накажем, да разкъсаме. Да убием различния, да премахнем този, който според нас е облагодетелстван - автоматично с това - причинител на всички наши неудобства.
Жестоки деца!
Аз знам, че и това ще отмине. Не мога да знам обаче дали всеки следващ път няма да е по-зле от предишния.
Скърбя за Ангел и Павел, както за всяко едно погубено бъдеще. Почивайте в мир!
Дано тяхната гибел не донесе още смърти и не разруши мира тук.
Нека да бъдем граждани на правова държава. Нека я изградим такава, каквато искаме да бъде без да я рушим преди това. Без да я градим върху земя, пропита с кръв и отпечатъци от стъпки, водещи към границите.
Аз виждам и разбирам, че българинът трябва да облече своето недоволство и нетърпение с идеология. Но не е тази моята идеология, която престъпва един закон в защита на друг, потъпква едно човешко право за сметка на друго и иска да пролее кръв.
Защото кръвта е червена. Без значение дали отвън си бял, черен, жълт, зелен или лилав - кръвта ти е червена!
И ако сме неспособни да удържаме социалния ред в рамки, които да владеят спектъра на всички външни цветове, то тогава трябва да виним единствено себе си.
Днес случайно видях шествието, което, все още мирно, се придвижваше към Народното събрание. Протестиращите бяха на видима възраст 15 - 25 години, гордо издигнали трибагреника, крещейки лозунги като "Цигани, умрете!".
И тук моята теория за насъбралият се гняв от мизерстване и беззаконие през годините на прехода започна да се разклаща. Какво сме видели, ние децата, от т.нар. преход? Нима някой под двайсет години може най-малко да изброи правителствата, дефектните системи и реформи? Някой знае ли размер или разлика в БВП, проценти на безработица, инфлация? Не. Имената, които вероятно изплуват са на Васил и Георги Илиеви, Иво Карамански и т.н. Сякаш те шепнат всяка вечер по телевизията "колко е на зле държавата".
И ние слушаме. И попиваме. И като всяко малко дете искаме виновния, искаме да накажем, да разкъсаме. Да убием различния, да премахнем този, който според нас е облагодетелстван - автоматично с това - причинител на всички наши неудобства.
Жестоки деца!
Аз знам, че и това ще отмине. Не мога да знам обаче дали всеки следващ път няма да е по-зле от предишния.
Скърбя за Ангел и Павел, както за всяко едно погубено бъдеще. Почивайте в мир!
Дано тяхната гибел не донесе още смърти и не разруши мира тук.
Нека да бъдем граждани на правова държава. Нека я изградим такава, каквато искаме да бъде без да я рушим преди това. Без да я градим върху земя, пропита с кръв и отпечатъци от стъпки, водещи към границите.
събота, 11 юни 2011 г.
Гатанка
Не е мисъл, а какво е?
Събуждане, премигване за миг.
Да е твое - не е твое,
не движение, а тик
Не е чувство, и това не е.
Не можеш да го вкусиш със език
Хващаш, пускаш, но не става
да уловиш несъществуващ вик.
Няма мирис и не пари,
студено не е и не шуми.
Сетивата са безсмислени тогава,
когато нещо ново ги смути
Дали хапе или целува,
дали щипе или боли?
Ако може да лекува,
всъщност ще те зарази.
И нежно гали, грубо драска,
почти красавица и звяр.
Ще те владее постоянно,
дори заситиш ли го с дар.
Във безвремие живее
и няма географска ширина,
но е там и постоянно в тебе,
с твърдоглавост на жена,
с мъжка гордост на колене
ти подава и ръка.
„Ела при мен” прошепва денем,
а нощем носи ти тъга…
О, приятелю безценен,
и ти безсилен си сега.
Но ако можеш помогни ми
да продължа напред в стиха.
Събуждане, премигване за миг.
Да е твое - не е твое,
не движение, а тик
Не е чувство, и това не е.
Не можеш да го вкусиш със език
Хващаш, пускаш, но не става
да уловиш несъществуващ вик.
Няма мирис и не пари,
студено не е и не шуми.
Сетивата са безсмислени тогава,
когато нещо ново ги смути
Дали хапе или целува,
дали щипе или боли?
Ако може да лекува,
всъщност ще те зарази.
И нежно гали, грубо драска,
почти красавица и звяр.
Ще те владее постоянно,
дори заситиш ли го с дар.
Във безвремие живее
и няма географска ширина,
но е там и постоянно в тебе,
с твърдоглавост на жена,
с мъжка гордост на колене
ти подава и ръка.
„Ела при мен” прошепва денем,
а нощем носи ти тъга…
О, приятелю безценен,
и ти безсилен си сега.
Но ако можеш помогни ми
да продължа напред в стиха.
вторник, 17 май 2011 г.
Ако те искам
Ако те искам във дома си,
ще се препънеш ли на прага
или ще влезеш с ловкостта си
и поглед, който ме напряга?
Ако те искам във леглото,
какво ще стане със сълзите?
И ще те имам ли, защото
чаршафите попиват и тъгите?
Ако те искам във умът ми,
да пренареждаш всички мисли денем,
нощта ще спре ли своя тътен
и ехото за шанс последен?
Ако те искам във сърцето,
ще спре ли глухото бумтене
на кръв безцветна и самотна
в безпътните и тънки вени?
Ако те искам на небето
или под земята,и в ковчега,
Но те искам целия, нечестно,
с користта да те превзема…
Ако те искам, само да те искам,
без да мога да си взема
парченецето на твойта мисъл,
което да преглътна упоена.
В противен случай би ми бил противен.
Не искам да съм колелце от схема.
Ако те искам, само да те искам,
Ще искаш ли от тебе да си взема?
ще се препънеш ли на прага
или ще влезеш с ловкостта си
и поглед, който ме напряга?
Ако те искам във леглото,
какво ще стане със сълзите?
И ще те имам ли, защото
чаршафите попиват и тъгите?
Ако те искам във умът ми,
да пренареждаш всички мисли денем,
нощта ще спре ли своя тътен
и ехото за шанс последен?
Ако те искам във сърцето,
ще спре ли глухото бумтене
на кръв безцветна и самотна
в безпътните и тънки вени?
Ако те искам на небето
или под земята,и в ковчега,
Но те искам целия, нечестно,
с користта да те превзема…
Ако те искам, само да те искам,
без да мога да си взема
парченецето на твойта мисъл,
което да преглътна упоена.
В противен случай би ми бил противен.
Не искам да съм колелце от схема.
Ако те искам, само да те искам,
Ще искаш ли от тебе да си взема?
Абонамент за:
Публикации (Atom)