Катастрофа

Мислено прокара пръста си от средата на оформените му гърди до токата на колана. Той беше виновен, че е облякъл карираната синя риза. Той беше виновен, че изглеждаше толкова очарователно. Беше виновен, че я гледаше по същия начин като преди. Той беше виновен. Или поне й се искаше. Седяха в опушеното малко кафене след толкова много време. Отново усещаше присъствието му, така осезаемо, че чак я болеше. А той просто си седеше срещу нея, усмихваше й се, показвайки невинните си (ха!) трапчинки, и я чакаше да заговори. Умишлено не се бе замисляла как да започне, защото искаше всичко да е спонтанно и чисто. Сега това й се стори непростима грешка заради огромната ледена буца, заседнала на гърлото й. Можеше поне да си помисли за първото изречение. Тя прекрасно знаеше какво иска да му каже. Но желязното му самообладание я обезоръжаваше и разбиваше на пух и прах цялата й същност. Трябвашеда се стегне и да си признае всичко. Да му признае как във всеки важен момент от живота си мисли за него. Как само той достига онова чувство в душата й, заради което си заслужава да живееш. Как се бе заблуждавала, че може да живее по желязната логичност на живота, а не в реалността на сърцето си. Ето сега искаше да му каже, че тази реалност не може да съществува без него, че тя не може да съществува без него. Да, ще му каже, че й липсва усмивката му, лиспва й остроумието му, липсват й докосванията му. Как искаше пак да зарови пръсти в косата му, да усети горещия дъх до устните си, да чуе неприличните обещания, които шепнеше в ухото й. Не знаеше дали той ще откликне на отчаяния й зов, но не това я притесняваше. Не можеше да го остави да се съмнява, че истинската любов в живота е ЕДНА и той е тази нейна любов. Господи, защо бе допуснала да се откаже от тази истина и може би да откаже и него?! Да. Ще му каже всичко. Той чака да чуе причината за тази среща. Само погледите разрушаваха обичайните клишета на учтивия разговор. Де да можеше той да види всичко в очите й. А той виждаше, тя бе сигурна. Но някои неща трябваше да бъдат казани, за да притъпят болката от онези, които не трябваше. Вече и гордостта загуби силата си, остана само неизмерим копнеж.
Тя загаси поредната цигара, остави пари за кафето си..:
- Толкова много съжалявам за всичко!

Хората по улицата хвърлиха само бегъл поглед на момичето, което изскочи пред трамвая. Очите му бяха насълзени и сигурно за това не го видя, но би трябвало да обърне внимание на пронизителния клаксон. Някъде в далечината се чу вой на линейка и ужасяващ вик от едно момче, което изскочи от близкото кафене и се втурна към катастрофата...

Време е да взема живота си в ръце. Усетих как в последно време чувството за справедливост се изкривява в мен, а и не само то. Стълбът на промяната е прекалено тънък и не знам как ще се изкача по него без да го счупя на няколко места...

-

На верандата се възцари тишина. Чувам само лекия ветрец, промушващ се между старите дъски. Мълчание. Жалко е в такъв хубав летен ден да чувам единствено мълчанието. Но ако трябва да избирам дали да слушам скърцането на къщата или нервните им крясъци, определено предпочитам скърцането. По дяволите, защо винаги любовта прави хората такива глупаци? Гонят се повече от година и все не стигат до никъде. Усещам желанието им. Пълзи по кожата ми. Гъделичка ме отвътре. Приятният гъдел на копнежа да обичаш, да прегърнеш, да докоснеш. Виждам как се гледат все едно светът е в очите на другия. И пак го отричат. Тя се крие в тази своя рамка на женското начало и някак не приема възможността мъж да я направи щастлива. Той просто вече е уморен да се бори с предразсъдъците на освободен човек. В крайна сметка и двамата са в окови. Ако се опитам да ги строша, ще се превърна ли в обект на презрението им или просто няма да има никакъв резултат? Извратеното ми въображение прониква в съзнанието му и рисува картини на потни преплетени тела. Картини на наслада. Знам, че и тя си го мисли. Знам, че учестеното дишане не е единствено от крясъците. На ум се събличат, а на яве се страхуват от себе си. Не понасям това отрицание на чувствата. Сигурно, защото аз самата съм ги пренебрегвала цял живот. Ще направя нещо. Ще го направя заради себе си, заради това, че усещам техния копнеж, който възбужда и мен. Ставам и вървя целеустремено към нея, без да й давам възможност да избяга. Устните й са толкова меки. В началото не помръдна, от шока предполагам. После съвсем леко подаде език, колкото да отвърне на целувката ми. Захапах устната й и тя изстена. О, колко хубав звук, хияди пъти по приятен от стоновете на старите дъски! Въпреки нежността на целувката, вече усещам и страст. Със всяко следващо движение на езика си, прониквам по дълбоко в устата й. Коленича до стола и бавно придвижвам ръката си от вътрешната страна на бедрото й, леко повдигайки така или иначе късата рокля. Зашепвам й как ще е по - хубаво с него, как ще изтръпне, ако не аз, а той сега проверява колко е влажна, колко го желае. Тя заваря очи и притиска ръката ми по - навътре. Бавно смъквам презрамката й и устните ми сами намират тъмното зърно, за да го засмучат жадно. Още един стон. Изправям се. Тя е готова. Мъжът до нас просто си седи и ни гледа с неразгадаемо изражение. Приближавам се по - бавно. Още в началото очаквах по - бурна реакция на неодобрение. Навеждам се леко към устата му, но спирам. Не, той не иска да целува мен. Никой не може да ме убеди колко малко значат целувките за мъжа. Посягам директно към ципа на панталона му. Той не ме спира - изненада. Не ме спира и когато лекичко близвам връхчето на пениса му - втора изненада. Усещам тръпка по гърба си и се обръщам към нея. Ръката й е между краката, където само до преди миг беше моята. Гледа ни. Прочита поканата в погледа ми и идва при нас. В началото само наблюдава как езикът ми се движи по твърдия член, който от време на време изчезва в устата ми, но след това и тя го поема. Несъмнено на света не е имало такова удоволствие, каквото изпитва той в този миг. Тръпка разтърсва цялото му тяло и за момент си мисля, че ще свърши. Вместо това само една малка капчица се появява на върха. Тя я близва лекичко и го поема целия в устата си. Той изпуска затаения си дъх и нежно я придърпва, за да я целуне. Тя прави опит да се отдръпне, но аз не й позволявам. Притискам стегнатото й дупе в ръцете си и много бавно разкъсвам дантеленото бельо със зъби. О, тя има вкус на живот, на любов и на похот. Почти не ми се иска да си тръгвам. Искам тяхното желание да е мое, мокрите им фантазии, които са на път да се сбъднат, да са мои. Но не са. Прехвърлям крака й през него, така че да не им оставям възможността и този път да избягат. Обръщам се и тръгвам към вратата на къщата. Те ме поглеждат но не ме спират. Точно прекрачвам прага, когато чувам вик, но този път не от гняв, а от удволствие. Сладък вик на проникване, на тяхната обич и моето удовлетворение.

Сламка

Кажи ми как света, за Бога, е узрял
във толкоз много фалш и кал?
Отговори ми тъй направо, отведнъж.
За миг се спри да бъдеж МЪЖ!

Къде забравиха се славните поети
с идеалистичните куплети?
Вярно, понякога превзети,
но правят го така да се усети....

Оглеждам се във панаир на суетата,
как всички чинно и почтенно заемат си местата
и чак се плаша, че и аз се виждам там
залята с кичове, сервилничене,СРАМ!

Някога по - друго гледах, знаеш....
Но преди завинаги да ме окаеш,
кажи ми как да бъда твърда?
Да махна чуждото, което се намърда?

Тука вътре във душата...
Което като спя се мята
и като пожелая нещо силно
ми казва: "не бързай, може пък да не е стилно".

Ха, стил ли! Стил няма в нашто поколение.
Всичко стилно "потъна във забвение".
Ето, да клишираме и критиката може.
Как до там се спуснах, Боже?!

Помня думите ти ясно:
да не свиквам, когато ми е тясно.
Кажи ми как тогава, мой порок,
да направя света малко по - широк?

Знам, че няма смисъл да те питам.
Но трябваше поне да се опитам,
за да избегна тази рамка
от фалш и кал...
хванах се за сламка.

Рими

Хайде, прегърни ме,
чувствам се ужасно.
С поглед излъжи ме,
всичко да е ясно.

Знам, че не е лесно.
Знам, че има време,
но всичкото чудесно
изгуби се във мене.

Хайде, тръгвай смело!
Тя те чака в Рая...
Леко и умело
аз ще те забравя.

Няма да те спирам.
Нека да повторя
искам да те имам,
но няма да съм втора!

Ела да си те гушна.
Чувстваш се ужасно...
Не, не съм послушна.
Знам си свойто място.

Малко страх усещам...
и във тебе има.
Пак ще те посрещам,
но без да има рима.

Студено ли ти е?

Започна да ми става студено. На фона на глоблното затопляне даже ми става гузно, че искам да съм на топличко. На теб студено ли ти е? Как се справяш? Аз се завивам с 6 одеяла, ама си е все същото. И книжка взех да чета, ама пак не помага. Предполагам, че всичко е от времето. Не можем да го контролираме, ако иска ще е топло, даже горещо. Ако не - ще изпукаме от студ и след няколко милиона години ще ни размразяват, чудейки се какъв странен биологичен вид сме. Мислиш ли, че може да се случи? Да умра от студ имам предвид. Или това е просто гласът на самосъжалението ми, който се опитва да ме замрази? Аз не съм сигурна. Понякога искам да умра. По - точно да заспя за много много време и като се събудя всичко да е ново. Цял новеничък нов нов свят. Няма значение какъв ще е климатът, важното е, че няма да е същото. Представяш ли си ей такъв живот без болка и без самота, без горещина и без студ? Да няма сълзи, да няма и смях. Ще бъде ужасен живот, нали? Сега като се замисля... нека да ми е студено, докато съм будна. Нали ми е топло, когато спя.

Защо не ми каза?

Не знаех, че ще е толкова трудно. Защо не ми каза? Знам, че не разбирах и не ти вярвах, но трябваше да ми кажеш. Спомням си когато ми разказваше за парите и тяхното място в живота. Колко ли глупава и наивна съм изглеждала в очите ти... В моя нереален свят с идеалистични идеи и мечти, в които няма място за криза, за страх и за провал... Защо не ми каза, че няма да се справя с отговорностите на зрелия човек, с бързото и еднообразно темпо на делника... Защо не ми каза, че времето не стига, че един живот не стига да изживееш себе си и да имаш поне една минутка да погледнеш към небето? Едва ли щях да ти повярвам, но да ми беше намекнал поне... Хубаво беше там в нашето безсмислие и ми липсва това чувство на увереност, което изпуснах, слизайки от трамвая. Искам да забравя настоящето, искам да заспя най - дълбокия сън, искам да имам сила да променя света. Защо не ми каза?